Преди дни турски съд осъди Енис Бербероглу на 25 години затвор по обвинение в шпионаж. Решението на съда предизвика шок в Турция, въпреки че в продължение на цяла година правителството арестува или уволни над 200 000 души заради предполагаеми връзки с неуспелия опит за преврат.
Бербероглу обаче не е поддръжник на пребиваващия в изгнание духовник Фетхулах Гюлен, когото Реджеп Тайип Ердоган обвинява в организацията на военната интервенция. Той не е и член на Работническата партия на Кюрдистан (ПКК)- терористична организация, която води война с властта от три десетилетия.
Енис Бербероглу е журналист и депутат от Републиканската народна партия, която е категорично светска и националистическа.
В затворите на Турция лежат още 177 други журналисти. Никога досега обаче не е имало случай на осъден депутат, който да не е кюрд, коментира Стивън Кук в "Атлантик".
Обвиненията срещу Бербероглу са изфабрикувани - той е изпаднал в немилост пред правителството, защото не подкрепя религиозната политика на управляващата Партия за справедливост и развитие (ПСР) за промяна на страната. Твърди се, че той е източник на статия, описваща доставка на оръжия за екстремистки групи в Сирия от турското разузнаване.
Драмата с Бербероглу е свързана както със свободата на словото, така и с арогантността на властта и правосъдието, но е и емблематична за вътрешната турска борба между лоялните към ПСР, последователите на Гюлен, светските елити, кюрдите и либералите. Докато Ердоган консолидираше личната си политическа власт, унищожаваше дори и подобията на независими медии, подчиняваше военните на волята си и прочистваше бюрокрацията - всичко това в опит да завърши трансформацията на Турция, която е започнал преди 15 години - борбата за определяне на турската идентичност се засили до крайност.
Като се има предвид историята на турската република, това не би трябвало да изненадва никого, но не прави случващото се по-малко притеснително, защото борбата за идентичност обикновено е продължителна и дестабилизираща.
В Турция този конфликт може да бъде проследен още до основаването на републиката.
За да успее, основателят на съвременна Турция - Мустафа Кемал Ататюрк - е бил принуден да изгради митология около идеята за турската идентичност.
Тази митология създава връзките между турците, турския език и територия. В резултат на това лоялността на гражданите е трябвало да се измести от османския политическо-религиозен елит, управлявал предимно мюсюлманска общност, към нация от турци и държава, чийто управници базират легитимността си на защитата на турската идентичност.
С митологията за турската идентичност се съчетава и кемализмът и "шестте му стрели" - републиканство, държавност, реформизъм, популизъм, национализъм и светски характер на властта - които са послужили като идеологическа основа на новата република.
Нито турската идентичност, нито кемализмът са приемани единодушно. В резултат на това турците си задават въпроси за идентичността си, сходни с тези, пред които са изправени и други нации в региона.
Отвъд кюрдския проблем, съществува и още по-дълбоко напрежение по религиозния въпрос. В опитите си да се откъсне от миналото на Османската империя и да консолидира новата турска република, Ататюрк прави сериозни стъпки за отделяне на исляма от политиката.
През 1924 той ликвидира Османския халифат - център на политическата и религиозна власт за мюсюлманите. Тази историческа стъпка обаче не е достатъчна. Нужна е и огромна културна промяна. В тази насока Ататюрк институционализира употребата на латинската азбука, европейските цифри, презимената (които османците не са използвали дотогава), и грегорианския календар вместо ислямския такъв.
Забранява се и носенето на фесове. Институцията на "Шейх ал Ислям" - министерството на религиозните въпроси и организации, както и религиозните училища са ликвидирани, а суфистките братства са обявени извън закона. През 1928 г. текстът от конституцията, който посочва исляма като държавна религия, е отменен.
В новата република всеки убеден мюсюлманин може да живее свободно, стига религията да не навлиза по никакъв начин в публичната сфера -политика, образование, медии и изкуства.
Това обаче е условие, което религиозните турци не са склонни да приемат, поради две причини.
Първо: официалната политика, която свързва светската държава с прогреса, а вярата - с ретроградността, води до институционална дискриминация срещу религиозните турци.
Когато ислямисткото движение в Турция се развива в края на 60-те и началото на 70-те години, лидерите му търсят начин да вплетат религиозни идеали и принципи в други сфери като политиката, образованието, бизнеса и културата. Ислямистите критикуват елита, като казват, че внасянето на западни идеали в Турция е имитация на чужди идеи и ценности, които не съответстват на мюсюлманското общество.
Тези противоположни концепции за турската идентичност определят политическия дискурс до ден-днешен.
Културната война е в центъра на турската политика, затова Турция често бива представяна като държава с две паралелни общества - светско и религиозно. Тези категории обаче не са толкова разграничени, колкото изглежда.
Турските ислямисти са националисти, които приемат републиката, въпреки че работят срещу нейните фундаментални ценности.
Републиканският елит на свой ред използва религията за свои цели. Най-адекватният пример е начинът, по който военните представят исляма като специфична част от по-мащабна "национална култура" през 80-те години.
Това е опит за установяване на политически контрол над обществото, в което насилието между левите и десни групи води до смъртта на хиляди хора, преди да се случи превратът през 1980- третата военна интервенция за 20 години.
Идеята, наречена "турско-ислямски синтез", в основата си е свързана с идентичността.
Едва обаче когато ПСР на Ердоган дойде на власт в края на 2002, турците получиха възможност по-свободно да развиват религиозната си идентичност. Това притесняваше опонентите на партията, и тези притеснения се задълбочаваха не само от изборните успехи на управляващите, но и от начина, по който тези победи задълбочаваха и заздравяваха религиозните нагласи в Турция.
Традиционните критики срещу ПСР като ислямистка партия, сравнявана с „Мюсюлманското братство", не отразяват адекватно характера й. Ислямизмът на ПСР е по-нецеленасочен и по-неясен от този на Братството, въпреки че определено принадлежи към общата класификация на ислямистките партии, които се стремят да изграждат религиозни общества.
ПСР вярва, че отклонението на обществото от религиозните ценности има вреден ефект. В случая с Турция, отклонението идва под формата на "неавтентичните" реформи на Ататюрк, които поставят страната в сферата на Запада, който не приема турците като равни партньори.
Естественото място на Анкара според лидерите на ПСР е да бъде лидер на мюсюлманския свят.
Проблемът, естествено, е сериозната съпротива срещу проекта на ПСР. Въпреки големия брой турци, които се идентифицират като вярващи или считат религията за важен фактор в живота си, ПСР никога не е успявала да постигне пълно мнозинство в народния вот.
Ердоган получи 52% от гласовете на президентските избори през 2014 г., но най-високото достижение на партията му в парламентарните избори е 49.83% в гласуването през юни 2011 г.
Ердоган и лидерите на ПСР полагат усилия да представят опонентите си за "не-автентични турци", като залагат на основно ядро от гласоподаватели от солидната средна класа с консервативни ценности.
Споровете около въпроса дали да се наложат ограничения върху продажбите на алкохол през 2013 са типичен пример.
Когато светските турци възразиха срещу плановете на ПСР, Ердоган отвърна на удара, като оскърби Ататюрк и неговия дългогодишен заместник:
"Като се има предвид, че се спазва закон, писан от двама пияници, защо закон, опиращ се на религиозни повели, се отхвърля от ваша страна?" запита той.
Ердоган ясно теглеше чертата между богобоязливите "добри" турци и тези, които предпочитат "нелегитимните завети" на двама „алкохолици". Въпреки че ПСР донякъде са решили проблема с ислямистката политика в официално светска политическа система, идентичността остава болезнен въпрос.
Проблемът в Турция е, че политиците целенасочено поляризират обществото с цел политическа изгода, а има недостиг на демократични институции, чрез които хората да изразят своето недоволство.
Резултатът е гняв и насилие.
Войната между турската държава и ПКК вече носи разруха в югоизточната част на страната, като периодично прелива и по улиците на Анкара и Истанбул. Носят се слухове, че ПСР въоръжават собствените си редици заради опасения от нов опит за преврат като предотвратения миналото лято, а Ердоган и партията му се отървават от опонентите си чрез чистки, задържания и арести.
