Ако слушате Али Бабаджан - бившият вицепремиер на Турция и съвсем пресен лидер на новопоявилата се Партия на демокрацията и прогреса (DEVA - лекарство от турски) - единственото спасение за проблемите на страната в правосъдието и все по-консервативно и ислямистки настроеното общество е неговата собствена, сигурна ръка, която да върне инвестициите в Турция, да засили икономиката и с едно щракване на пръстите да възстанови блясъка на държавата на Босфора.
Обещанията на Бабаджан за мейнстрийм партия, която обаче да е фокусирана и върху правата на малцинствата, върховенството на закона и възстановяване на човешките права, звучат актуално и европейски в южната ни съседка.
И все пак експертите си позволяват солидна доза скептицизъм, когато става въпрос за светлите лозунги на DEVA. И има доста причини за това.
За мнозина от турците политическият пейзаж продължава да е преситен с едни и същи лица и морално изхабяване на партиите и активните политици. Затова и логично би било да се погледне с надежда към една една подобна нова сила, която се опира на гърба на човек като Али Бабаджан, чиито икономически възможности и уважение сред световния финансов елит сами по себе си са сила.
Безспорно той можеше да се върне към бизнеса или дори да се насочи към международната политика, но това не прави завръщането му на роден терен по-малко спорно. И причината е в ясното несъответствие между богати обещания и реалност.
Първата причина за съмнение е самият му екип. На фона на всички твърдения за светло бъдеще за младите и вкарване на непознати лица в политиката, основните постове в партията за момента се падат на доста познати лица и бивши министри на Ердоган.
Сред тях се открояват бившия правосъден министър Садула Ергин (2009 - 2013 г.), който е втори по ранг в DEVA, както и сегашният депутат Мустафа Йенероглу, бившият кмет на Балъкесир Ахмед Едип Угюр, бившият министър на науката, индустрията и технологиите Нихат Ергюн (2009 - 2013 г.), както и бившият министър по въпросите на жените и семейството Селма Алие Каваф (2009 - 2011 г.).
Особено спорни в случая са фигурите на Ергин и Каваф, които по време на пребиваването си като министри успяха да създадат достатъчно спорни ситуации.
Правосъдието отдавна е спорен момент в Турция, като през мандата на Ергин се случиха едни от най-мащабните протести в страната, свързани с корупция и проблеми в правораздаването. А и да не забравяме, че именно съдебната система беше една от най-сериозно инфилтрираните от хора на мюсюлманския проповедник Фетулах Гюлен, сочен от Анкара за инициатор на опита за преврат през 2016 г. Така че Ергин определено е човек, който има какво да обяснява за биографията си.
Същевременно с това Каваф, която ръководи женската организация на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на Ердоган, преди да заеме министерския си пост с ресор въпросите на жените и семейството, се изяви като една от най-консервативните фигури на ПСР. През годините тя публично определи хомосексуалността като "биологично разстройство", с което си навлече критики не само на медицински специалисти и ЛГБТ активисти, но също така и на своя колега в кабинета - министърът на здравеопазването. Тогава той заяви, че сексуалната ориентация е "въпрос на лична свобода", с което трябва да се работи със "съвест и състрадание".
Паралелно с това тя предложи всички филми и сериали, излъчвани в страната, да бъдат цензурирани, като сцените на целувки и други "дразнещи" теми да бъдат изрязвани. Единствената причина идеята ѝ тогава да бъде изтеглена се оказа сериозният обществен натиск.
Колкото до основната задача в работата ѝ - подкрепата за правата на жените, Каваф може да бъде определена като не особено заинтересована. Когато турският парламент назначи разследване по журналистически материали за това, че над 700 момичета са изчезнали от държавните домове за сираци в страната, тя коментира единствено, че това е въпрос за полицията, а не за нейното министерство.
Затова и сега, когато Бабаджан е яхнал коня на опозиционната реторика, критикувайки нередностите в правосъдната система, ставаща все по-зависима политически, и засилването на консервативния ислям в обществото, наличието именно на тези две бивши министерски фигури буди откровено учудване.
И ако по тези въпроси той все пак заема някаква позиция, що се отнася до темите, които засягат националната сигурност на Турция, Бабаджан е по-склонен да се дистанцира и да говори за "равно гражданство за всички граждани", без да дава особено много специфики.
Междувременно някои от критиците му вече говорят за това, че въпреки всичко в неговите очи някои от гражданите винаги ще бъдат "по-равни" от останалите.
Друг спорен момент е идеята защо чак сега Бабаджан реши да се противопостави на Ердоган като опозиция. Партията му беше регистрирана през март тази година, а в края на 2019 г. той заговори за политическите си намерения. И все пак Бабаджан е извън властта от средата 2015 г. насам, в годините след това демокрацията в страната прогресивно запада.
Отговорът на бившия вицепремиер е прост - доскоро той се е опитвал да промени системата отвътре, да запази икономиката стабилна, а държавата силна. Покрай всички скандали около Ердоган и тесния му кръг обаче, които по думите на Бабаджан търсят собственото си облагодетелстване повече, отколкото развитието на страната, той се отказал от ПСР и решил да потърси алтернатива в създаването на друга партия.
Това, което предизвиква съмнения обаче, е идеята на новия политически лидер, че докато той е бил вицепремиер, нещата в държавата са се движели по мед и масло. Посланието на лидера на DEVA е повече от ясно - върнете Бабаджан във властта и той отново ще направи Турция страхотна с щракване на пръста.
Проблемът с това твърдение е, че нещата никога не се случват толкова лесно, нито той самият е толкова еднолично отговорен за успеха на турската икономика, колкото е склонен да си припише като заслуги.
Икономическото чудо в Турция беше високорисков гамбит, който работи перфектно, докато изведнъж не престана. За прокарването на този път до голяма степен може да се похвали бившият служител на Световната банка Кемал Дервиш, който е министър на икономиката на страната между 2001 и 2002 г., веднага след сериозната финансова криза в Турция. Той задава реформа, която поставя южната ни съседка на правия път към възстановяване на икономиката, а впоследствие Ердоган и неговият първоначален екип се придържат към тази цялостна идея.
Бабаджан е наследник на Дервиш на поста, но именно той пропилява възможността за Турция да се издигне над този първоначален успех. Така вместо да заложи в инвестиране в технологичния сектор и към увеличаване на конкурентното предимство на страната в общия план, Бабаджан насочва икономиката към на пръв поглед сигурни сфери като строителство и търговия. Също така бяха увеличени многократно и разходите на правителството. Това може и да създава преки ползи, но в по-далечен план нещата не са толкова еднозначно положителни.
Сега Бабаджан безмилостно атакува икономическото управление на Ердоган, но мълчи виновно, когато става въпрос за собствената му отговорност за тази икономическа политика.
Противоречивите мегапроекти, които изсипаха милиарди в политически свързани с ПСР строителни компании, бяха одобрени преди всичко с подписа на Бабаджан като министър.
Продажбата на Turk Telekom някога бе обявена за най-успешната приватизация на Турция, но по-късно се превърна в един от най-лошите скандали за последното десетилетие в страната, след като ливанските му собственици си отидоха с 5 милиарда долара и натовариха турските банки със сериозен дълг. Именно Бабаджан беше главният проводник на тази сделка.
"Да критикуваш (Ердоган) не е достатъчно. Някои самокритики също са необходими", пише журналистът-ветеран Мурат Йеткин.
Ако в миналото зад Ердоган имаше една мащабна публична подкрепа, която гръмко твърдеше, че всичко, което е лошо за секуларистите в страната, е добро за самата страна, и съответно лидерът на ПСР трябва да бъде подкрепян, днес се оформя един подобен "хор" от гласове в обратната посока. И тази политика продължава да е все толкова погрешна.
Затова, когато в един момент си служил 10 години под Ердоган, и изведнъж се превърнеш в пръв негов противник, критикувайки всяко негово действие, но забравяйки собствените си, нещо в цялата ситуация започва да издиша.
Кой е Бабаджан всъщност? Дали той е пазарно настроеният мюсюлмански демократ, какъвто някога имаше надежда, че Ердоган ще бъде, или просто циничен опортюнист, който се опитва да си върне властта?
Дали се е стремял зад кулисите да оправя неправдите, които е виждал, или мълчал, просто за да напредне в кариерата си?
Докато тези въпроси все още продължават да стоят без отговори, на новият опозиционер ще му е доста трудно да накара Турция да го приеме като истинска алтернатива.
