"Искаш ли да пробваш любимото вино на Сталин?" пита грузинската ми приятелка Нино.
След тридневна туристическа обиколка из поразителния северозападен регион Рача, с двамата ми спътници сме въодушевени от странното предложение. Произвеждано от началото на XX век, гроздето за полусухото червено вино на име хванчкара - за което се твърди, че е било предпочитано от Сталин - се отглежда единствено в много малка зона от региона Рача, също наречен Хванчкара.
При пристигането ни във винарната Александрули, приятелят на Нино - Дато, ни води на кратка обиколка между стоманените казани - съвременният еквивалент на все още използваната в страната древна традиция на подземна ферментация в квеври (големи глинени съдове).
Обикаляме из складовете, възхищавайки се на изглеждащите атрактивно бутилки с хванчкара, проектирани в Италия, и пробваме виното, което има донякъде вкус на малинов сироп. Дато стои и пуши цигара, гледайки към ниските покрити с лозя хълмове зад нас.
"Последвайте ме", казва тoй изведнъж. "Каня ви на обед с нас".
Само съм чувала истории за прочутата грузинска "супра", традиционния пир, предлаган спонтанно само на най-големите късметлии. Разказвали са ми, че невероятно щедрите жители от селата затрупват гостите с местни ястия и безкрайни чаши от силно, домашно вино, съпътствано от безкрайни дълги, носталгични и сърдечни наздравици.
Не мога да повярвам, че ще имам шанса да присъствам на такова събитие.
Докато караме към близък малък ресторант, Дато се обажда предварително, за да ги информира, че идваме. Стомахът ми изръмжава и всички ние се усмихваме широко един на друг в развълнувано очакване.
Пристигаме в 15 часа. Приятелка на Дато на име Мамука ни очаква на паркинга. Няма други клиенти в затъмненото пространство на ресторанта. Жена с отегчено изражение пуши и седи на касата, а мъж се е облегнал на плота с гръб към нас.
Чиниите, приборите и чашите вече са подредени за шестима в малката частна трапезария.
В центъра на масата има две чинии, пълни с триъгълници златисти, ронливи хачапури (традиционен пълнен хляб) с размера на пица. Някои от тях са с пълнеж от телешка кайма, някои с меко имерули - прясно краве сирене от съседния регион Имерети.
Има купи пълни със салата от едронарязани домати и краставици, поръсени с пресен магданоз. Има и чинии, отрупани с дебели резени допълнително имерули, както и плата с блестящи пържени картофи.
Разполагаме се по местата си бавно, с очи, залепени за храната.
Дато сяда начело на масата. Сервитьорка с къса коса и стоически изопнато лице влиза бързо и оставя две гигантски кани специално вино тетра с цвят на горчица. Това е домашно, полусладко бяло вино, правено от сорта цулукудзе тетра, който расте само в региона Рача.
Това вино ще бъде горивото за нашия пир.
Виното се налива щедро, докато Дато вдига първата наздравица.
Нино превежда. Той ни казва колко щастлив е да празнува и да пие с нас. "Не седим тук и не консумираме толкова много храна и не пием толкова много вино без повод - споделяме го с вас, нашите гости, за да се опознаем по-добре. Нека пием за традициите".
Кимайки в замаяно съгласие и протягайки ръце, за да чукнем запотени чаши с всеки един на масата, отпиваме първата си глътка от приятно горчивото вино тетра (ние отпиваме, но домакините изпиват на екс цялата чаша).
В момента, в който виждаме, че Дато и Мамука започват да се хранят - бързо атакуваме.
Сред звуците на дъвчене и преглъщане, сервитьорката идва и си отива. И отново, и отново носи различни плата. На масата се озовават печена на грил есетра, гарнирана с копринено меки клонки копър, малки керамични купички с наршараб (тъмночервен сос от нар) и още две купи, пълни до ръбовете с хаслама - прозрачна яхния от варено агнешко, зеле, домат и лук.
Вляво от мен се появява чугунен тиган със сочни гъби, печени в кеци (глинена пещ).
Начело на масата седи бяла чиния, затрупана с мцвади - дълги, метални шишове с дебели парчета свинско, приготвено на барбекю. Без да чакаме домакините, грабваме по един шиш и изнизваме месото на чиниите си, за да го погълнем.
Има и стъклена бутилка с тархун, популярна газирана напитка с вкуса на естрагон (тарос). Докато наливаме от пенливата неоновозелена течност, долавяме силен, но сладък билков мирис.
"Яжте! Яжте! Пийте! Пийте!", подтиква ни Дато с вдигната чаша.
Но почти всеки път, когато се опитвам да отпия от виното си, той или Мамука се впускат в поредна реч.
Една дълга наздравица се спира на това как гръцкият мит за Язон и Златното руно всъщност се е случил в Грузия. Друг се превръща в рецитал на прочута грузинска поема, която Нино казва, че няма представа как да преведе. Друг пък е тост, посветен на жените.
После идва наздравица, оповестена като задължителна - преклонение пред покойниците, хората, които вече не са с нас.
Но тъй като е забранено тази конкретна наздравица да е последната за вечерта, Дато и Мамука продължават, пожелавайки ни много щастие в нашите пътувания и успех в живота ни.
Някъде към осмата или деветата наздравица, нещата изглеждат сякаш никога няма да свършат.
Домакинът ни и Мамука се смеят толкова силно, че лицата им са се зачервили. Ние успяваме да издаваме звуци на смях само от гърлото, тъй като устите ни постоянно са пълни с храна. Пируваме вече от поне три часа - всичко по-малко от това просто не би могло да бъде наречено пиршество.
Накрая се навеждам, за да потупам Нино по рамото. "Трябва да си вървим. Става твърде късно".
Усещането ни на огромна благодарност към Дато и Мамука е в противоречие с желанието ни да се върнем към пътя си, желание, до голяма степен приглушено от натежали стомаси, силно вино и небца, все още пулсиращи от вкуса на соса от нар.
Гледаме Нино как елегантно договаря нашето оттегляне с големи усмивки и смях.
Все пак трябва да бъдат направени и групови снимки, така че се струпваме на позиция, усмихвайки се сънливо пред няколко различни камери.
На паркинга си стискаме ръцете и сърдечно се прегръщаме, вместо да говорим, препъвайки се в произношението на "мадлоба", грузинската дума за "благодаря".
Нино превежда обещанията ни да се върнем отново, и всички ние се смеем при мисълта за тази перспектива.
За мен би било огромен късмет да бъда част от още една супра.
Естествено, ако някога изобщо огладнея.
