Когато едно заглавие грабне вниманието ми, без да съм съвсем убедена, че е "моето четиво", започвам методично да преравям интернет пространството за отзиви от реални читатели.
Не безкрайни критически статии, нито повтарящата се до безсъзнание официална информация, препечатана на безброй места и угнетяващо еднаква.
Ето защо няма да ви разказвам за Джейн Остин, нито за популярната ѝ творба "Ема" и нейните множество екранизации.
Вместо това ще напиша личните си впечатления, които породи в мен прочита на третата книга от Проекта Остин - "Ема", пренаписана от ексцентричния и много талантлив шотландец Алегзандър Маккол Смит.
Преди читателските ми размисли и страсти обаче е хубаво да кажа две думи за Проекта Остин.
Една от многото причини, поради които романите на Джейн Остин продължават да бъдат популярни и до днес е, че дори след толкова години те все още са актуални. Ето защо издателство Harper Collins стартира цял проект, посветен на пренаписването на най-популярните романи на обичаната англичанка от съвременни британски писатели.
"Ема" е третият роман от поредицата, който излиза на български език след "Абатството Нортангър" на Вал Макдърмид и "Разум и чувства" на Джоана Тролъп.
Започвам с уточнението, че съм голям фен на творчеството на Алегзандър Маккол Смит и неговото неподражаемо умение да създава уютна, леко сънна и някак си вълшебна атмосфера сякаш току-що сме прекрачили в една от картините, в които обичаше да се забавлява Мери Попинз.
Посягайки към "Ема" изпитвах известни опасения, защото не съм фен (о, ужас!) на Джейн Остин и всякаква модернизирана версия на нейното творчество естествено предизвиква у мен леко повдигане на вежда.
Но любимият ми Маккол Смит не ме подведе и този път.
Неговата Ема се чете бързо, леко и приятно и след затварянето на последната страница оставя едно светло чувство, което не може да бъде обяснено до край, но повдига духа и ни кара да се усмихваме.
Ема е една от тези леко досадни многознайки, които неуморно се бъркат в живота на другите и винаги смятат, че знаят точно кое е най-добро за хората.
Всеки от нас има поне по един такъв приятел, а ако нямате, значи чисто и просто вие самите сте такива.
Романът е населен със симпатичните жители на английската провинция, но моят безспорен любимец си остава г-н Удхаус, бащата на Ема.
Невероятно мил и очарователно старомоден, за мен той си е чисто въплъщение на самия Алегзандър Маккол Смит, а фамилията му струва ми се е реверанс към неповторимия цар на тънкия английски хумор П. Г. Удхаус.
Наистина в "Ема" има някои невероятно забавни бисери като твърдото убеждение на г-н Удхаус, че "ако момичетата продължат да посещават местната гимназия, те чисто и просто ще забременеят" или ведрите разсъждения, че за да бъдеш приет в Кеймбридж е достатъчно просто да знаеш да гребеш.
Самите ситуации на нагласени срещи, манипулиране на съседите и безброй сватосвания ми напомняха на неумелите машинации на Бърти Устър из провинциалните имения на приятелите му, които обикновено завършваха с гръм и трясък и предизвикваха сълзи от смях у читателя.
Маккол Смит не е прекалил с модерните елементи в романа, което за мен лично е плюс.
Няма айфони, няма Facebook, няма Instagram. Само мъничък лъскав зелен Мини Купър и тонове чай и капучино. И разбира се известна доза морални поуки, защото без тях няма да сме в света на Джейн Остин.
Но те не се натрапват, не дразнят и са естествено вплетени в повествованието.
Така че не ни остава нищо друго освен да си налеем чаша чай и да последваме г-н Маккол Смит в света на дискретната сатира и старомодния уют.
Ако сме успели да събудим любопитството ви и искате да надзърнете между кориците на "Ема", можете да я поръчате тук.
