Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Летящ влак - едно от забравените чудеса на съветското инженерство

Така и не става ясно каква е конкретната причина проектът да бъде замразен Снимка: Wikimedia Commons
Така и не става ясно каква е конкретната причина проектът да бъде замразен

През 1933 г. в московския парк "Горки" се появява странна гледка. На пръв поглед конструкцията сякаш прилича на влакче от увеселителен парк, но всъщност върху постройката от метал и дърво трябва да бъде тестван първият съветски аеропоезд - комбинация между самолет и влак.

Това е период от време преди Втората световна война, в който инженерите се надпреварват да измислят странни превозни средства, включително амфибии и други съчетания.

Аеропоездът пък се движи само върху една релса във въздуха, което на теория би могло да го превърне в безпрецедентно бърз транспорт.

При първоначалните изпитания превозното средство успявало да вдигне 100 км/час, а надеждите били за поне 250 км/час.

По онова време подобна скорост е била мечта дори и за самолетите, а какво остава за наземен транспорт. Затова и се приема, че съветската разработка за аеровлак към този период не е имала аналог никъде по света - нито на запад, нито на изток.

Радиусът на трасето, издигнато в парка "Горки", бил 36 метра, а зад цялата идея стои съветският инженер Севастиян Валднер.

Валднер с ентусиазъм наблюдава как трафикът по земя и въздух става все по-интензивен и му се иска да обедини най-доброто от двата свята, като в същото време увеличи скоростта и товароносимостта. Така той стига до идеята за влак, който се движи по единична релса, но е задвижван не от ток, а от самолетни двигатели.

Още след първите тестове Кремъл признава изобретението на Валднер за технология с особена важност за Съветския съюз.

Дотолкова, че Москва създава за инженера специално "Бюро по въздушните влакове", което съвсем логично се оглавява лично от изобретателя.

В екипа са включени и специалисти от Централния аерохидродинамичен институт, които да работят по аеродинамиката на превозното средство. Дизайнът на външния корпус на комбинацията между влак и самолет е именно тяхна заслуга, което засилва надеждите на Съветския съюз, че скоро ще разполага с безпрецедентен транспорт.

По предварителни изчисления пътуването между Москва и Санкт Петербург би трябвало да отнема малко повече от три часа, а това от Москва до Тула - не повече от 50 минути.

Освен това амбициите на СССР били след като по-голямата част от трафика се поеме от въздушните железници, традиционният железопътен транспорт да служи приоритетно за товарни композиции.

Финалният вариант на Валднер и екипа му е планиран да побира до 300 пътници. Задвижван е от два дизелови двигателя, всеки от който е с 530 конски сили, а за по-малко натоварените линии се обмислят по-малки купета за по 80 пътници.

Допълнителна добра новина е, че трасето не се влияе от снегонавявания и преспи.

Заради обнадеждаващите резултати в период 1934-1935 г. до Москва на станция Северяни е създадена пълноразмерна естакада.

Отново през 1934 г. започва проучването за създаване на 500-километрово трасе между градовете Туркменабад и Дашогуз в Туркменистан. Разглеждат се възможностите и за други линии из съветските републики, докато проектът на СССР привлича вниманието дори и на американското научно издание Popular Science.

През юли 1934 г. списанието публикува подробна статия за аеровлака на Съветския съюз, като там той е наречен "влак-амфибия". В статията се обръща и конкретно внимание на бъдещата линия в Туркменистан, но се посочва и че ще има подводни линии, които ще са защитени от тунели над тях.

През 1936 г. обаче цялата работа по аеровлака спира, а документацията е запратена в съветските архиви.

Така и не става ясно каква е конкретната причина проектът да бъде замразен и причините остават в сферата на догадките. Предполага се, че все пак Съветският съюз решава да наблегне на въздушния транспорт. Валднер и колегите му от своя страна се концентрират върху подобряването на наземния железопътен транспорт.

Дълбоко из архивите на СССР са запратени 600 страници скици и разработки и поне още толкова текстови материал за въздушния влак.

Идеята за подобно превозно средство е възродена през 1971 г., този път в САЩ. Тогава 43-годишен инженер на име Марти Трент успява да патентова проекта на Валднер и да възложи на компанията Rockwell изпълнението на аеровлака.

Фирмата се занимава приоритетно с авто и авиотехнологии и има амбициите да създаде въздушен влак, който развива скорост от минимум 500 км/ час.

Проектът обаче така и не е приведен в изпълнение, защото се намесва лобито на авиокомпаниите, които виждат в идеята твърде голяма заплаха за собствения си бизнес.

Най-четените