Нов треньор, познат игрови облик, логично и някак неизбежно разочарование. България не надскочи себе си срещу един традиционно неудобен съперник и загуби с 1:2 от Чехия в Прага.
Красимир Балъков започна по неприятен начин своя период като селекционер в националния тим, но намери причини да погледне оптимистично на едни доста мъчителни 90 минути на стадион "Дженерали Арена".
След двубоя легендарният плеймейкър похвали футболистите, че са се опитали да изпълнят игровия план да задържат топката и да се измъкват от пресата на чехите. Доколко наистина им се получи - това може да прецени всеки, който е издържал да изгледа цялата среща.
Всъщност крайният резултат от нея е най-малкият проблем в дебюта на Балъков. Да загубим от Чехия като гости е напълно в реда на нещата, и заради традициите и статистиката срещу този съперник, и заради моментното състояние на националния отбор.
Но играта на нашите за пореден път представляваше мъчителна гледка за всеки запалянко, който все още изпитва някакви емоции при мач на националния тим.
На пръв поглед ранният гол беше именно искрата, от която нашите се нуждаеха, за да си повярват и да заиграят освободено.
С всяка следваща игрова минута в Прага обаче, националите изглеждаха все по-сковани, боравеха все по-зле с топката, изоставаха все повече от съперниковите футболисти и им оставяха все повече пространства.
Балъков прояви смелост с избора на титулярен състав и хвърли в боя съвсем неопитни играчи, както и позабравения Георги Сърмов.
Никой от тях обаче, донякъде с изключение на Исмаил Иса, не оправда доверието на селекционера. В отсъствието на Николай Бодуров защитата беше бедствие, а дебютантът Кристиан Димитров беше направо малтретиран от Патрик Шик. Талантът Мартин Минчев тотално се загуби по терена, както и Янис Карабельов през второто полувреме.
Дори в разцвета на силите си през отминалите години, Георги Сърмов беше далеч от някакво сносно ниво за централен халф, а сега на 33 години всякакво негово приближаване до националната селекция е очевидна грешка. Вероятно за да я оправдае, Балъков втрещи след мача с изказването, че Сърмов е изиграл перфектен мач.
И за играчите с по-сериозен стаж в състава също е трудно да се намерят каквито и да е добри думи, те се хлъзгаха и драпаха по терена срещу по-здравите, по-бързи, по-високи, по-напористи, по-целеустремени чехи.
Въпреки присъствието на Тодор Неделев и Ивелин Попов, халфовата ни линия беше напълно безидейна, напълно неспособна да върже два-три точни паса след хубавата голова атака в 3-ата минута.
Дори накрая, когато Чехия се дръпна назад и ни остави да играем, националите не постигнаха нищо повече от няколко изсипани топки с надеждата случайността да ни донесе равенството. Е, не го заслужавахме и не го постигнахме. Не заслужавахме дори да завършим с 11 души, Кристиян Малинов трябваше да бъде изгонен още в края на първото полувреме за една балтия, когато вече имаше жълт картон.
Липсата на футболни аргументи обаче не е новина за националния отбор вече немалко години. Проблемът, естествено, не е в самия Балъков, който тепърва ще има възможност да изпробва и наложи идеите си. Проблемът не е и в неговата уж нова концепция за стила на националите - при Хубчев отборът не изглеждаше много по-различно, нито преди това при Ивайло Петев, Любо Пенев и т.н.
И точно това е най-показателно за състоянието на българския футбол - треньорите се сменят, налагат някои нови имена сред титулярите, пренебрегват някои от старите, но представянето е на много сходно и на много ниско ниво.
Въпрос на наивност или на някакъв отчаян реализъм е човек да е оптимист след такава продукция?
Истината е, че нищо добро не ни чака, нито в тази квалификационна група, нито в следващата и по-следващата. Но това май вече си го знаем и ни остава да се радваме на малкото - поне вкарахме гол, не загубихме с много, опитахме да поиграем.
В понеделник обаче идват страшилищата от Косово, които едва не ни разгромиха в края на март и сега имат да довършат започнатото...
