Истинският фен се доказва като такъв не когато любимците му побеждават, а в най-мрачния час.
Когато се чувстваш на дъното си проличава реалната стойност на много неща и си способен да оцениш подобаващо всяко стъпало към върха.
Пътят до Купата на България, спечелена в неделя срещу ЦСКА в един голям футболен празник, беше път на невероятни унижения за всички със "сини" сърца.
Отпадания от Вадуц и Иртиш, 0:7 от АЕК Ларнака в евротурнирите. Кошмарно изпусната титла в онзи мач срещу Славия през 2013-та, трагично загубени финали за Купата срещу Берое, Черно море и отново Славия.
Такива нещастия не се забравят.
Нито пък последните две, най-ужасяващи години от историята на "сините". С цирковете на Васил Божков, разнасянето на акциите от Сашо Диков, стоварването им на Бойко Борисов. Устремяването към фалит и заиграването със зоната на изпадащите.
Унижение след унижение, всяко следващо сякаш по-голямо от предишното.
Това е малка част от изживяното от левскарите и въпреки всичко, през цялото време бяха нужни само 1-2 добри резултата, за да стимулират публиката и тя пак се завръщаше масово по трибуните.
Показваше какво значи Левски за нея, дори когато наблюдаваше мъката на най-слабите състави в клубната история. Дори когато цяло едно ново поколение футболни фенове израсна, без да е виждало как Левски печели каквото и да е.
Привържениците блеснаха и с нещо още по-велико, когато спасиха клуба от фалит с огромните суми, които събраха и продължават да събират.
Публиката е големият герой на клуба през последното десетилетие. И през цялото време тя знаеше какво трябва да се случи, за да се завърне старият Левски - трябваше Станимир Стоилов отново да застане там, където му е мястото. И да получи цялата спортно-техническа власт.
След толкова много премеждия, Мъри се съгласи да се върне, запретна ръкави и Левски се прероди. От зоната на изпадащите се качи в челната тройка, надигра в два поредни мача Лудогорец на полуфинал за Купата на България, после на финала прекрати черната серия срещу ЦСКА и взе първи трофей от 13 години насам.
Докато възражда отбора, в интервютата си Мъри не говори за тактика и детайли от футболната игра. Той говори за ценности - за честност, почтеност и трудолюбие.
За изпълняване на обещания като това да продължи да залага на 17-годишния вратар Пламен Андреев през целия турнир за Купата, дори в така важния финал.
Може би съдбата се усмихна на Левски срещу ЦСКА именно заради възстановяването на тези ценности, завърнали се на "Герена" заедно с Мъри Стоилов. Затова вместо проклятието да оживее още веднъж в ключов двубой за тима, късметът беше със "сините" и един рикошет доведе до победния гол на Илиян Стефанов.
А в началото на този сезон клубът разполагаше само с десетина футболисти и дори на тях не можеше да плаща заплатите. Живко Миланов беше треньор, защото никой друг не искаше. По същия начин, по който Наско Сираков взе собствеността преди две години, защото и тогава наплив от желаещи не се забелязваше.
Сега ръководството и треньорът не пропускат да напомнят, че новият Левски все още е в началото на пътя си.
Нереалистично би било да се очаква гръмко представяне в Европа или прекратяване на хегемонията на Лудогорец още през следващия сезон. Левски продължава да бъде клуб, борещ се за оцеляването си. Но най-мрачните моменти изглеждат в миналото.
Феновете на ЦСКА пък от известно време изживяват катарзис и се връщат 6-7 години назад - когато може би твърде лековато приеха Гриша Ганчев и варианта "тире", подлъгани от илюзиите за мигновени успехи.
Сега "армейците" беснеят и едни пращат ръководството на клуба обратно в Ловеч. Други пък се опасяват,че за момента нямат по-добър вариант от Ганчев и едва ли скоро ще имат.
На "Армията" все още са зависими от модела на "бащицата", от който Левски мъчително се опитва да се отдалечи - едно достойно усилие в мътните води на българския футбол.
Явно грандовете трябва да минат през болезнено пречистване, каквото е необходимо и в БФС, за да спре пропадането на най-популярния спорт у нас.
А в това пречистване Левски вече е няколко обиколки пред ЦСКА, за което също трябва да се отбележи приносът на публиката.
Затова тази Купа на България е просто един доста закъснял начин отборът да се отблагодари на феновете си за всичко.
Хората по трибуните отдавна заслужаваха да изживеят подобна радост - защото бяха най-добрият играч на тима и не го изоставиха в най-тежкия период. Тази "синя" приказка е тяхна.
