Огромен, празен и рушащ се - така изглежда днес Паметникът на Бузлуджа, където съжителстват остатъците на комунистическото ни минало и съвременния вандализъм.
От една страна налице са избледняващи мозайки с лика на Георги Димитров, Владимир Ленин и петолъчките, а от друга - графити от младежи, които влизат в монумента, за да карат скейтборд.
Издигнат като апотеоз на комунистическата идеология през 1981 г., от ден на ден паметникът се превръща в призрак също като политическия режим, който олицетворява, и е на път да бъде напълно забравен.
Но не и днес. Макар и да са останали предимно разпадащи се мозайки и корозираща конструкция, духът на Бузлуджа е още жив и разпалва страстни дебати около съществуването си в онлайн пространството и извън него.
Понякога и без конкретен повод в социалните платформи се появява вълна от постове, които искат изравняването му със земята, защото напомня за тоталитарния режим на Тодор Живков, а друг път на някое министерство или община им хрумва, че трябва да се направи нещо с бетонното чудовище в Стара планина.
Години наред Паметникът на Бузлуджа е пренебрегнат и оставен на "народната любов", която не храни особено топли чувства към комунизма и си отмъщава на бившия Дом на БКП, като го е оглозгала до кокал. Но ново предложение към Министерството на културата цели да спре това разграбване.
От "Фондация Бузлуджа" и община Казанлък са предложили "летящата чиния" да бъде призната за паметник на културата.
Какво означава това? Ако се случи, Паметникът на Бузлуджа ще премине под юрисдикцията на Министерството на културата и ресорният министър ще може да му осигури правна защита от вандализъм, за да може останалите експонати на обекта да бъдат съхранени във времето.
За момента служебният министър на културата Велислав Минеков не казва дали ще разреши обявяването на монумента за паметник на културата, но дори подхвърлена като идея, темата отекна с оглушителен отзвук, разделяща българите на лагери - "за" и "против" паметника.
По-големият въпрос обаче е дали има смисъл от подобно узаконяване.
Разгорещените спорове и ярките мнения по темата щяха да изглеждат на място, ако се водеха в контекста на културен обект, за който все още има шанс да бъде опазен и възстановен до първоначалния му вид. За Бузлуджа случаят не е съвсем такъв.
Открит тържествено през 1981 г. като част отбелязването на "1300 години България", паметникът не е поглеждан от 1989 г. насам и за пълната му реставрация ще е нужна комбинация от чудо, солиден бюджет и единомислещ парламент, който да гласува и отпусне средствата за ремонт към Министерството на културата.
Никое правителство досега не се е ангажирало с тази задача. Дори кабинетът на Сергей Станишев, който се е изказвал ласкаво за Паметника на Бузлуджа, не успя да се обедини и да гласува по-висок бюджет за култура, така че някогашният Дом на Българската комунистическа партия да грейне отново в старата си слава.
От БСП (ако може да гледаме на "левицата" като на своеобразни наследници на останките от Живковото минало) също не подемат инициативи за събирането на средства и поне частичен ремонт на "летящата чиния", до която обичат да си организират походи.
Да очакваме от десни или центристки партии в парламента, че ще одобрят щедро финансиране за възстановяването на мозайки, изобразяващи комунистическите лидери и комунистическата идеология, било то и само като музей, е сценарий, който е по-близо до фантастиката.
Но за колко точно пари говорим? Навремето за Дома на БКП са отделени 14 милиона лева от джоба на българските данъкоплатци и труда на 6000 души, които са работели безплатно на бригади за построяването му.
Когато комунистите са строили, са теглени от нечувана грандомания за демонстрация на величие и Паметникът на Бузлуджа е ярък пример за това - медни и бронзови орнаменти, червени килими и високи стени, покрити с цветни мозайки, за чиято пълна реставрация ще са нужни между 20 и 30 милиона лева според отчет на Министерството на културата за 2019 г. Казано с други думи - спасяването му ще струва скъпо.
И пак да си зададем въпроса - склонни ли са днешните български депутати да отпуснат толкова сериозна сума за ремонта на комунистически паметник, след като години наред са го оставили да се руши? От отговора става ясно и дали има смисъл за обявяването му за паметник на културата.
Да, министерството може да му осигури правна протекция от вандали и да, може да гарантира съхранението на останалите мозайки, но без сериозна реставрация всяка дейност по Паметника на Бузлуджа ще е отлагане на неизбежното - оголването му до скеле.
Разбития покрив в комбинация със суровите метеорологични условия от върха на планината (вятър, виелици и сняг) ще закопаят и последното наследство от пропагандата на Тодор Живков - колкото и мозайките да се подпират с дървени конструкции, колкото и да се събират от пода и да се лепят наново, времето ще каже тежката си дума.
И да, няма как да не се спомене и пропагандата, когато се говори за опазването на мозайките от Бузлуджа, защото независимо от изящната им изработка, те прокарват ясните политическите идеи от времето преди 1989 г.
Сред тях са лицата на Георги Димитров, Владимир Ленин, Карл Маркс, пионерчета, червеното знаме със сърп и чук и редица други образи, които събуждат страховете на някои българи, че комунизмът може да бъде реабилитиран.
Не са много тези, които милеят за опазването културното наследството на Тодор Живков, защото дори да го квалифицираме като изкуство, ще е трудно да го гледаме отвъд политическата идеология.
Доколко мозайките са изкуство също е предмет на спорове, понеже ако са толкова силно свързани с култа към личността и определен режим на управление, принципите на творчеството сериозно се ограничават - няма я свободата на мисълта и въображението, което едно произведение на изкуството би трябвало да предизвиква, а се натрапват точно определени послания.
Но да кажем, че творчеството е въпрос от личен естетически вкус и всеки има право да харесва или не дадено произведение, пак ще е трудно да си представим как родните политици преглъщат идеологическите си схващания и спасяват облика на комунизма.
У нас паметници се рушат - това не е новина. Списъкът на Министерството на културата прелива от обекти с нужда от ремонт по спешност и ако Паметникът на Бузлуджа бъде причислен към тях, този списък ще бъде увеличен с още един.
Така че освен споровете "за" и против" комунизма ще е хубаво да се замислим и какво може да спасим, защото още едно рушащо се наследство е последното, от което българската култура има нужда.
