Moже би ежегодното технологично изложние CES (Consumer Electronics Show) не е особено подходящо място, за да пробваш LCD за първи път в живота си. Но това, което накрая ме докара до ръба на емоционалния срив, беше килимът.
Няма нищо специално в килима в конгресния център в Лас Вегас. Той е яркочервен, пресечен с други основни цветове, ярък и лесен за чистене, като повечето килими на конгресни центрове. Но в този момент, дали заради нервния натиск на тълпата около мен, или заради музиката, светлините и джаджите, или пък заради миризмата на храна, подобна на тази, предлагана на стадионите при концерти - реалността се изкриви.
Започнах да се смея. Изведнъж всичките ми емоционални кранове заработиха на пълни обороти. А после започнах да хлипам.
CES е достатъчно странно място и без наркотици.
Изложението всъщност е наполовина цирк, наполовина научен музей за възрастни. Но целта му не е да забавлява или просвещава, а единствено да продава.
CES oзначава реклама. Огромна временна реклама, която изпълва половин дузина конгресни центрове, реклама, която може да погълне цяло село.
Големите брандове като Sony и Samsung се стремят да влязат в новините с демонстрации на най-новите си джаджи в огромни мащаби. Средните брандове правят средно шоу. Малките брандове правят всичко по силите си. А миниатюрните брандове поставят тъжен човек на щанд пред стена от евтини калъфи за телефони и слогани на китайски и английски. Английските слогани понякога почти имат смисъл. Не е ясно какво прави която и да е от тези компании.
Щандовете се напасват помежду си като гигантски пъзел.
Трудно можеш да се огледаш и просто да видиш ясно очертан път към изхода. На всяко възможно място, където се спре погледът, има по нещо, което ти напомня за готин продукт. За нещо, което да поискаш да купиш. На места изложението е твърде претъпкано, което дава на присъстващите уникалната възможност да се чувстват едновременно самотни и задушени от тълпата.
Наркотикът започна да действа, докато с приятеля ми минавахме край изложените от General Electric нови перални и сушилни. Погледнах нагоре и за секунда видях постер с жена на него, която ликуваше. Не помня какво консумираше тази жена, че изглеждаше така щастлива. Може би переше по уникално нов начин.
Очите й примигнаха към мен сякаш зад тях имаше светлина. Погледнах надолу към движещата се тълпа. Всичките техни очи също примигваха като тези на жената в рекламата. Те също искаха да перат по готин нов начин.
После всичко се върна към нормалното.
Следващият експонат, който видях, представляваше истинско предизвикателство за моя изпушил мозък. Върху гладка бяла повърхност се въртяха и премигваха в унисон пет или шест андроида, високи около метър и поставени на малки колелца.
На гърдите им имаше екрани с карикатурни сърца, подобно на детски рисунки. Сърцата пулсираха. Кънтеше евтина попмузика. Един робот, отделен от танцовата трупа, се обърна и примигна. Стори ми се, че е от женски пол. Помислих си, че вероятно тази роботка е изолирана, защото е твърде дебела, или пък е сваляла някое от гаджетата на роботите от танцовата трупа.
Така или иначе, тя не беше на масата на готините роботи. Стана ми кофти за нея. Не можех да я погледна в пластмасовите очи. Исках да й кажа, че нещата ще се оправят. Някои момичета, които са отхвърлени в прогимназията, се превръщат в безмилостни журналистки, които имат приятели, единствено защото хората се боят от тях. Това исках да й кажа...
И ти също ще можеш да събереш тайфа, която се страхува от теб. Вярвам в теб, малка танцьорке.
На близо истински живи жени, облечени в тесни и къси шорти, кръжаха наоколо по незнайна причина, възседнали ховърбордове. И те се движеха по абсолютно същия начин като примигващите роботи. Нямаше никаква разлика.
Спътничката ми ме издърпа настрани към поредните изложени роботи. Не мога да гледам това сега, заявих с категоричен глас. Мразя този робот. Този робот не е тук поради добри причини. Не знам какво съм си мислила, когато го казах, и все още не знам какво означава, но знам, че съм права.
Време беше да изляза за известно време навън.
Седнах на бетонна гъба до японец и японка, които носеха почти идентични очила. Те изглежда не се познаваха помежду си. Замислих се дали да не ги питам дали знаят, че имат почти еднакви очила. Те сигурно усещат, че съм надрусана, си помислих. Да вземаш наркотици е правено неведнъж, идиотко. Хънтър С. Томпсън* би казал, че си ужасна.
Спомних си какво ми каза приятелката ми за негативните мисли. Каза просто: не мисли негативно. Остави негативните мисли да се махнат. Концентрирай се върху това защо си заслужава да правиш това, което правиш. За първи път вземам LSD. И за първи път съм на технологично изложение като CES.
А щом съм тук, как да пропусна?
Вегас е като Рим на писателите, правещи се на идиоти.
Почувствах се по-добре.
Целият свят се изкриви и се отдръпна от конгресния център към Лас Вегас Стрип.
Хотелите Wynn и Encore, сгради с медночервен цвят, издигащи се от пустинята, изглеждат сякаш са на една крачка разстояние един от друг. Всъщност не са.
В Лас Вегас и на CES нищо, което виждаш, всъщност не е на една крачка разстояние. Всичко е мираж.
Всичките технологии, които хората с баджовете разглеждат, вълшебните кухни и умните сокоизстисквачки, няма да се появят в нечия кухня утре, или дори след година.
Няма да си купя телевизор, който е дебел колкото стъклен прозорец. Поне не скоро. Имам да изплащам студентски заеми все пак.
Запитах се дали някога изобщо ще имам блендер, който да знае кръвната ми група? И дали някой може някога да ме убеди, че диспенсърът на лед трябва да знае в кое време от деня обикновено се връщам от работа? И дали наистина ми е нужно кантарче за банята, което да разпознава дактилоскопските характеристики на палеца на крака ми?
Над главата ми профуча монорелсово влакче, подобно на дракон.
Всяко мое вдишване изглеждаше като смях. С периферното си зрение видях жена, която очевидно вдигна мобилния си телефон, за да ме снима. Беше на по-малко от метър. Извърнах се да й кажа да си гледа работата, че не съм знаменитост, че съм просто любителка, пробваща LSD и излязла за малко на чист въздух. Но не беше истинска жена. Оказа се реклама за Polaroid.
Getty
Засмях се с облекчение. Японците с еднаквите очила бяха изчезнали. Поплаках си малко.
Стори ми се, че видях Кид Рок (много хора във Вегас изглеждат като Кид Рок), а после ми се стори, че видях Ал Гор.
Някъде по това време приятелят ми, също надрусан с LSD, ме намери.
Върнахме се вътре, прекарахме няколко минути в стоене пред три от най-добрите телевизори на LG.
Те са открили как да направят екрана наистина черен, нали разбирате, и затова рибите, които наблюдавах да плуват на забавен каданс, изглеждаха толкова страхотно.
Те са отделили всичкото това време и усилия, за да направят нещо черно. Черното е съществувало преди всичко друго да се появи, и след всички тези години пак стигаме до черното.
Идентифицирам се като лудит** точно толкова, колкото се идентифицирам и като шведка. Докато похапвам лютфиск***, ми се струва, че повечето изобретения са глупави и всички ние ще умрем, независимо колко се борим срещу това.
Нихилист съм по отношение на сътворението; създаденото от повечето хора няма дори да е достатъчно добро, за да бъде забравено някъде в някоя библиотека. Отдавна мисля, че технологията е неловко препъване към създаването на нещо, което се доближава възможно най-много до реалното.
Дроновете например са тъпи, грозни, негодни за ядене птици. 3D принтерите са недоносени матки.
Но това, което виждах на екрана, изглеждаше по-добро от реалността. То беше свръх-реално.
Има естествен начин, по който човешките същества виждат осветени отзад японски бойни риби, които се извиват на забавен каданс. Няма начин предтечите ми да са регистрирали с очите си начина, по който люспите на рибите се плъзгат една върху друга. Те вероятно дори не са знаели, че рибите са с такива цветове.
След хиперреалистичнитге риби имаше тунел, покрит с тези екрани, и звуци.
В тунела цареше пълен мрак, с изключение на десетки впечатлени наблюдатели, опитващи се да уловят какво се случва на телефоните си. На екраните плуваха китове, около мен и над мен.
Северното сияние, по-зелено, отколкото съм го виждала някога, когато бях хлапе в Уисконсин, беше толкова ярко и ясно, че изглеждаше почти болезнено.
После се оказахме в космоса, доближавахме се и се отдалечавахме от планетата, чак до периферията на галактиката.
Изживявам красота на клетъчно ниво. Скулите ми ме болят отвътре. Всички хора в тунела ахнаха едновременно.
Вероятно би било поразително, ако не бях на собствена ментална космическа експедиция.
Когато излязох от тунела, попитах приятеля ми дали тези китове са били истински. Китовете не бяха истински, заяви той, анимирани бяха.
Пътешествието през космоса също не беше истинско, анимирано беше, беше приблизителна визия на космоса, показана ми на екран на база това, което можем да видим от земята. Учените седят, четат разпечатки, извършват математически изчисления и проумяват какво има там, и после творец, художник, взема това и го превръща във визуално възприятие.
Нищо, което виждах, всъщност не е съществувало реално, и все пак реакцията ми изглеждаше невероятно реална.
Успокой се, глупачке. Надрусана си, си казах аз.
Polaroid раздаваха торби с голямо жълто усмихнато лице, според мен беше с цел да се избъзикат точно с мен. Изглеждаше сякаш всички имат такива. Да седиш и да гледаш хората как отиват и се връщат беше като да гледаш Facebook Live видео, в което всяка реакция е смайлче. Няма сърца, няма сърдити лица или вдигнати палци. Само смайлчета. Тълпа от щастливи хора, които нямат търпение да видят как не могат да си позволят нов телевизор, който показва най-черното черно.
LG, също за да се изгаврят с възприятията ми, бяха окачили оформени като сребърни капки украси от тънки жици. И тези украси се движеха координирано...
Насочих се към онази част от технологичното изложение, където геймърите пробват новите устройства.
Getty
Там имаше твърде много мъже, за да обръщам внимание на всяко едно от лицата им. Мозъкът ми спря да регистрира отделните личности и започна да ги категоризира, подобно на японците с очилата, които видях на гъбата. Ето море от бради. Ето няколко бели мъже със стърчащи костеливи лакти. Половин дузина тъмкоси мъже, които изглеждат така все едно отглеждат дресирани соколи у дома си.
Всички бяха заедли една и съща поза, сложили слушалки с едно и също лого. Бавно се завъртях на 360 градуса да видя дали ще забележа друга жена освен себе си наоколо. Нямаше такава!
На щанда на Samsung, седалки, все едно взети от стадион, се движеха, извиваха и олюляваха. Над тях минувачите можеха да видят изображенията, които тестващите виждат в очилата си за виртуална реалност. Приятелят ми ме попита дали искам да пробвам виртуална реалност. След като свалиха очилата, хората, които ги пробваха имаха същото изражение като жената в рекламата, чиито очи ми примигнаха по-рано.
Бяха ме предупредили, че дрогата ще ме направи "чувствителна към вибрации", което изтълкувах като хипарско определение за "прекален драматизъм по отношение на харесването или нехаресването на различни неща". Това се оказа вярно.
При профучаването ми през CES особено ме плашеха щандовете, рекламиращи нови тонколони.
Не харесах и колите. Не харесах и роботите. Изобщо не харесах огромните кухненски уреди. Представях си как някой богат идиот, който не знае как да готви, си обзавежда тъпата кухня с тях, защото те са скъпи, защото са нещо, което трябва да има, за да демонстрира на гостите си, че има пари. Той никога не би ги използвал по предназначение. Похабяването на една добра кухня е истинско престъпление. Скъпа съдомиялна няма да накара трофейната ти съпруга да те обича заради характера ти.
Докато удобно потъвах в пода на щанда на Canon, си мислех за това, че онези, които искат да си купуваме електронни продукти, усърдно се стараят да смесят потреблението със създаването.
Някои технологии помагат при създаването на изкуство, няма спор, но актът на покупка на камера не е същият като актът на създаването й. Да имаш лаптоп, за създаването на който е била нужна известна иновация, не е същото като да бъдеш иновативен.
Нова пералня, която абсурдно се рекламира като способна да се справя с "многобройни пранета" единствено ще осигури на човека повече време за развлечения. За да прави какво? Да седи и да пърди в стола си, докато играе на геймърски лаптоп от Acer за 9000 долара? Да отиде на въображаема разходка с лодка от Samsung? Да научи умния си тостер как точно да го екзекутира с ток в осветената в цветовете на дъгата баня?
Да притежаваш нещо не е същото като да създаваш нещо. По дяволите, и да вземаш дрога също не е като да създаваш нещо...
Обърнах се към приятеля ми. Това не е реално, нали? Той ме увери, че не е. Това ми донесе облекчение. Нещата започваха да изглеждат изключително странни.
Ето обаче кое ми дойде в повече: гигантски телевизор с кръжащи на него танцьори и падащи розови листенца, и въртящи се цветя. Два надписа, които гласяха "Управление на храната" и "Семейна комуникация" в дисплей за умна кухня. Дете в количка. Огромна снимка на лицето на горила в края на дълъг коридор. Въртележка около временна къща на дърво, включаща кукли на маймуни с тъжни лица.
Чувствах как всичките ми пори се отварят едновременно и зрението ми се превръща в тунел. Изведнъж мястото ми изглеждаше претъпкано, а въздухът не се движеше достатъчно, за да мога да дишам.
Стоях зад манекен, който се прави, че кара колело на щанда на GoPro и тихо изпадах в паника.
Снимах краката си, за да си напомня, че стоя права на тях. Подскочих два пъти нагоре-надолу, за да преценя дали земята наистина е станала течна. Трябваше да си вървя. Беше твърде много, твърде ярко, твърде шумно. Исках да седна отново под монорелсовото влакче.
Това беше моментът, когато видях килима.
Той изглежда като пожарна стълба, казах на приятеля ми. Той се засмя. Аз се засмях. Залата зина пред мен като тунел, който никога не свършва. Не можех да видя вратите. Имаше твърде много хора. Килимът изглеждаше сякаш прави вълнички под краката ми. Чудех се кой е ходил по този килим миналата седмица, кой ще ходи по него следващата седмица, следващата година. Той вероятно беше най-дълготрайният обект в целия този проклет конгресен център.
Помислих си за световния панаир в Куинс отново, как останките от него още си стоят и настояват, че той е съществувал за всички, които са имали кофти късмета да летят от летище "Джон Кенеди". Как изобретенията, които са били демонстрирани там вече нямат никакво значение...
Повечето от компаниите на CES 2017 не са съществували преди година и след година няма да съществуват.
95% от продуктите, които всички се тълпят да видят, са боклук. Кой знае от колко отдавна този килим е поглъщал петна от повръщано на присъстващите на изложения и конгреси? Вероятно по-дълго, отколкото следващият най-добър телевизор ще бъде следващият най-добър телевизор.
Обзалагам се, че който и да е проектирал този грозен килим, не се приема като иноватор или променящ устоите на света. Обзалагам се, че той е просто някой обикновен човек, който си е вършил работата, без да съзнава колко милиона души докосва неговото творчество.
През смях и сълзи се насочих към вратата. Дoри и охраната беше твърде замаяна от светлините или шума, или просто с притъпени възприятия заради тълпата, за да ме забележи.
*Хънтър Стоктън Томпсън - американски журналист и писател, сред легендите на т.нар. "нова журналистика". Автор на романа "Страх и омраза в Лас Вегас"
**Лудит - член на социално движение от 19-и век на английските производители на текстил, които протестират срещу промените, предизвикани от промишлената революция. Лудитите смятат, че тези промени ги оставят без работа и променят начина им на живот
***лютфиск - традиционно ястие за Северните страни, приготвяно от неосолена бяла риба
