Самоубийство

Четвърти човек се самозапали за последните 2 месеца в България. Преди него много други сложиха край на живота си, прострелвайки се или избирайки бесило.

Има мигове, в които животът изглежда непоносим. Или поне неразбираем. Има моменти, в които подредеността на дните, навиците и смислите ни, призвани да съхраняват усещането ни за сигурност, неумолимо рухват и пред нас се просва бездната на ужаса и немислимото.

Поводите могат да са всякакви - вътрешни, външни или смесени. Понякога могат да бъдат дори сбъднати фантазии, защото - както се казва в един психоаналатичен текст - травмата е сблъсъка на фантазиите с реалността.

Кризата се характеризира с острота. Травматизмът - с повторение. Това означава, че в живота настъпват остри, бурни, необясними и неконтролируеми моменти, в които онова, което се случва е ненормално. Ужасно. И неописуемо. Природата му може да е естествена - бедствие или инцидент, социална - бунтове, политически кризи и граждански войни или лична - нашите собствени интрапсихични преживявания - на загуби, раздели, тежки заболявания, смърт.

Тези кризи могат да бъдат свързани, могат да се обуславят една друга, а могат и да имат своята собствена, независима проява. Дълъг е пътят на възстановяването, което понякога изглежда невъзможно. И е широк спектърът на онова, което се променя в нас и което като чувствителна струна проговаря всеки път, когато нещо ни се стори близко, напомнящо и подобно. Нарича се най-общо травматизъм. Като нещо, което не може да бъде смелено - чуждо тяло, което разпъва тъканта и боли.

Травматизмът се характеризира с повторение. Това означава, че нещо непреработено, неинтегрирано и неразбрано, се връща отново и отново, докато не намери своето обяснение. Можете да си го мислите през филмите за Виетнам. Може да ви напомни за последните 20 години от живота ви в България. Може да си спомните за страха от смъртта или за ваша собствена трудна история, която ви е белязала завинаги.

Травматизмът е среща на краха отвътре с краха отвън. Затова е неназовим, ужасен и всепоглъщащ. Когато човек преживее нещо ужасно, целият му свят се разпада в една отчаяна борба да се намерят - или изградят смисли. Смисли, които да организират хаоса. И да ни съхранят. Иначе той ще ни погълне. Когато този хаос отвън напомни, дори бегло, за онзи хаос, който така или иначе носим в душите си, бездната е вездесъща.

Хората са различни и макар понякога много да си приличат в начина, по който преживяват болестите или кризите си, всяка криза се разрешава от индивидуалността и по различен начин - всяка история е различна. Всяко тяло е различно и реагира по различен начен на грижите. При еднакви грижи и диагноза, едно тяло избира живота и се развива много добре, а друго умира.

Загадката е само привидна. При еднакъв травматизъм, реакциите са различни - защото той е насложен върху различна история. Защото хората имат различен ресурс. И капитулират в различни моменти и по различен начин- очаквано, неочаквано, с предупреждение, изневиделица, възстановимо или завинаги.

Всеки намира своя отговор и своя изход. Понякога той изглежда неразбираем.

Мъката, отчаянието, лудостта, самоубийството и - в крайна сметка - смъртта, са неразбираеми. Ужасни, плашещи и застрашаващи да те погълнат. Но, каквито и да са, плод на какъв и избор да се явяват, заслужават да не бъдат подминавани, нито да бъдат обезсмисляни с думи, политически лозунги или социологически таблици, защото са човешки. И като хора им дължим уважение. Дори да не ги разбираме. Дори никога да не ги разберем.

Не да ги превръщаме в геройство. Не да се прекланяме от страх пред ужасното. Не да се опитваме да не ги виждаме. Не да ги ползваме като оправдание. Да ги уважим - като пътя, който някой от нас е избрал, за да се справи. И към който като човешки същества нещо в нас би могло да бъде съпричастно. Защото човек все пак има право на своите избори, каквито и да са, когато те са единствените възможни за него.

Новините

Най-четените