Дипломатическите делегации на САЩ и Русия приключиха една дълга работна седмица миналия петък, след като преди това проведоха дълга серия от преговори по отношение на ситуацията в Украйна и бъдещето на НАТО.
Първо те се срещнаха в Женева, а след това всичко продължи в Брюксел, където за първи път от 2019 г. се проведе Съветът НАТО-Русия, който бе създаден преди близо четвърт век като механизъм за консултации, преговори и изобщо средство за деескалиране на ситуации като сегашната.
Такова обаче не се случи, а напрежението по оста САЩ/НАТО - Русия остава в най-високата си точка от края на Студената война насам.
Всъщност за Москва ситуацията не опира само до Украйна. В рамките на календарната 2021 г. (веднъж през април и веднъж през ноември/декември) руснаците на два пъти струпаха застрашително свои войски около Украйна и в същото време асистираха на своя съюзник Беларус да създаде по изкуствен път една бежанска криза по границите с Литва и Полша.
Тези действия бяха продиктувани от две взаимосвързани цели на Русия. От една страна стои по-широката стратегия на Москва за оказване на натиск в Източна Европа и на Балканите с цел фрагментация и превръщането на региона в буферна зона между НАТО. От другата е желанието САЩ да бъдат принудени да погледнат сериозно на опасенията на Русия към разширяването на НАТО.
Затова и още през декември дипломатите на Москва поставиха едни безкрайно високи, почти ултимативни условия на Алианса, и дойдоха в Европа с намерението да не отстъпват от тях. Това, което твърдят, че искат, са американски гаранции, че НАТО ще редуцира силите си според границите от 1997 г. (преди включването на 14 държави от Централна и Източна Европа, включително България), никакво разширяване, както и край на военната активност на НАТО в региона.
Логично до пробив в преговорите така и не се стигна, а в петък външният министър Сергей Лавров постави нов ултиматум заявявайки, че страната му "губи търпение" и очаква писмен отговор на исканията в рамките на седмица.
Изказването се случва няколко часа след като три украински министерства са атакувани от хакери, а в Северния ледовит океан е прекъснат един от най-големите подводни оптични кабели, свързващ Норвегия с архипелага Свалбард (Шпицберген). Последното става в контекста на неколкократни предупреждения на британския флот за засилена активност на руски подводници в района.
На този фон НАТО и САЩ показаха привидна решителност с умерено заплашителен тон заедно с отказ от преустановяване на политиката на "отворени врати" (т.е. хипотетично Алиансът може да приеме Украйна и Грузия) и отказ от изтегляне от Централна и Източна Европа. В същото време се демонстрира и готовност за следващ кръг от преговори, какъвто почти със сигурност ще има. Те вероятно вървят дори в момента, но по други установени неофициални канали.
Десетилетията на трудни отношения с безброй кризи са създали нуждата от изграждане на достатъчно механизми за комуникация, които да гарантират че двете държави ще си "говорят", дори да не го правят официално, а идеята е те да бъдат полезни именно за подобни ситуации.
Как обаче се стигна до сегашната и какво всъщност искат руснаците?
Отговорът далеч не е сложен и се крие в няколко фактора с решаващо значение през последните две години. Първият е свързан с украинския президент Владимир Зеленский, който се отказа от прагматичното си отношение към Москва и изцяло насочи усилията си в посока присъединяване към НАТО.
Вторият фактор е по-комплексен и се отнася към стратегическото преориентиране на САЩ в посока Азия и конфликтите с Китай. Това получи изражение в едно хаотично изтегляне от Афганистан, демонстрирало американска слабост и некомпетентност. Като допълнение тук се явява споразумението AUKUS и разривът в редиците на НАТО, който дойде като бонус за целите на Москва.
Не на последно място е и импотентната, непоследователна и разединена външна политика на Европа с предимно реактивен характер спрямо Русия. Разединена не само защото водещите държави Франция и Германия имат разминаващи се виждания за това какви санкции трябва да бъдат налагани на Москва и дали изобщо да се прави това, но и защото ЕС сам компроментира енергийната си автономност, превръщайки Русия в основен доставчик на природни ресурси.
Подобни противоречия изпъкват най-вече като става въпрос за казуси като "Северен поток", Украйна или Навални, а кулминацията на всичко е по време на миналогодишното посещение на върховния представител по външните работи на ЕС Жозеп Борел в Москва. Тогава той се среща с колегата си Лавров, който с помощта на местните медии буквално върти Борел на шиш в продължение на часове и го кара да изпадне в абсурден обяснителен режим.
Така в момента едва ли би могло да има по-добър момент за руския президент Владимир Путин да си пробва късмета и да извлече максимално много, стига да окаже натиск и вдигне залозите достатъчно високо, като същевременно с това се опитва да играе ролята на онеправданата страна.
Естествено, ясно е, че в момента няма как някой да си представи наистина, че НАТО ще се оттегли от България и всички други държави, приети след 1997 г. На дневен ред обаче има други опции, към които Путин ще бъде склонен да отстъпи и които могат да се счетат за приемливи от негова страна.
Една от тях е възобновяване на диалога за Договора за ядрени ракети със среден обсег, от който бившия президент Доналд Тръмп оттегли САЩ с обвинението, че Русия го нарушава. Други варианти са ангажименти на НАТО за намаляване на военните си учения в Европа наред с преразглеждане разположението на някои балистични комплекси на континента.
За последните две даже вече се спомена, че има готовност за диалог от страна на Алианса.
Проблемът обаче е, че те влизат в противоречие с изявените ангажименти за укрепване на сигурността и отбранителния капацитет на членки като Полша, Литва, Латвия и Естония, които по исторически причини са особено чувствителни към Русия.
В крайна сметка това, което САЩ и НАТО предложат на Москва, трябва да е внимателно калкулирано, за да бъде предадено доверието на партньорите, зависещи от подкрепа, и в същото време да не се подхрани руският апетит.
