„Всички вие, злобни, завистливи, ядосани, сломени духом, бездарни, дрънчащи анатомични парадокси. Всички вие трябва да знаете едно: Аз ще продължавам да творя и ще ви напомням от време на време, че вас ви няма.“
Така завършва горещото писмо на Камен Донев, което вдигна голяма пушилка в обществото и на което националният селекционер Петър Хубчев се позова, за да отговори на критиците си – на журналистите, но покрай тях и на собствения си шеф Йордан Лечков.
Треньорът се засегнал дълбоко, че нападат играчите му и решил да ги брани дори от нападките на прекия отговорник за представителния тим в БФС. Мъжка позиция, ще кажете. Поведение на истински лидер, какъвто трябва да е наставникът на най-важния спортен отбор в България. На институцията „национален отбор по футбол“. И ще се прави.
През годините Петър Хубчев бе сред малцината от онази генерация, която първо бе „златна“, а после се изроди в печална, които се опазиха от бацила на грандоманщината, лакомията, злоупотребите с власт, пари и слава. Стоеше си на земята, здраво стъпил и убеден, че трябва да се занимава с това, в което го бива. Като треньор продължи да трупа реноме на трудолюбив, старателен, дисциплиниран, скромен (макар и своенравен) и най-важното: принципен човек. И отборите му са едни такива: подредени, грамотни, усърдни, целеустремени, макар и често лимитирани. На пиедестал винаги са колективът, отборния дух и доверието.
При него Берое се надскочи и вдигна цели два трофея – във времената на тоталния терор на Лудогорец това си е истински подвиг. После в националния бе на косъм да спечели първо място – пък било то и в Лигата на нациите – нещо, което представителният тим на България не е правил от 15 години. При това с вероятно най-оскъдната откъм футболни качества селекция, каквато страната ни е имала от 60 години насам. Играчите го харесват, защото им пази гърбовете. И понеже им казва истината в очите дори когато е неприятна. Днес България може да няма голям отбор, но има чета. Това изцяло е заслуга на треньора Петър Хубчев.
И не щеш ли обаче, Хубчев се изложи, при това грозно. Компрометира всичко, което е градил през годините и ни накара да се съмняваме в истинската му същност. И тук съвсем не става дума за конфликта му с журналистите или необмислените цитати на едно също толкова необмислено писмо.
Започна се с една странна публикация в уж сериозна медия, която гръмна с новината, че Хубчев ще замени Георги Дерменджиев начело на Левски веднага след гостуването в Прищина. С уточнението, че това са само слухове. Кутията на Пандора обаче се отприщи, а от лагера на националите и видни фигури от БФС много се възмутиха, че подобни неща се публикуват в навечерието на важен двубой за отбора на нацията. Самият Хубчев се направи на обиден и подмина темата с мълчание – непосредствено след мача, а после и на летището. Ден по-късно стори същото и в изявлението си пред информационната агенция, в което цитира Камен Донев. Каза, че нямало да коментира, защото щял да коментира само „мястото, където в момента съм на работа“.
Тук има два важни момента – първо, Хубчев в нито един момент не отрече, че ще става треньор на Левски. Борислав Михайлов го направи, определяйки подобни твърдения като „спекулативни“, както и Павел Колев, но самият треньор – не. Което му развързва ръцете утре – ако наистина приеме оферта от „Герена“ – да каже, че не е излъгал никого. И по-жалкото – което на практика значи, че наистина е влязъл в преговори с Левски.
Второ, Хубчев използва таблоидна медия, но не за да отрече за Левски, а за да напада шефа си и журналистите. И то не коя да е медия, а такава, известна с близките си позиции до върхушката в БФС. За да е сигурен, че ще предизвика съответната реакция.
Всичко това никак, ама никак не прави чест на г-н Принципност. Ясно е, че за да има дим, има и огън. Лесно е да се върже две и две – в момента между „Герена“ и Бояна връзката е повече от топла, близките отношения на Павел Колев с Хубчев са обществено достояние, а реакциите на треньора след „спекулациите“ по никакъв начин не ни кара да мислим в различна посока. Всички, които са в кухнята на футбола у нас в момента са убедени, че в най-скоро време националният селекционер ще престане да бъде такъв, за да поеме Левски.
На фона на това четенето на морал на журналистите „по Камен Донев“ само защото са оповестили нещо вярно, но в неподходящия момент, е чисто лицемерие. Защото ако информацията, че се е запътил към „Герена“ не беше истина, досега Хубчев трябваше триста пъти да я е опровергал – през онази булевардна агенция или чрез официалните канали на БФС. Но нищо подобно не се случи.
Освен това Хубчев, може би дори без да се усети, влезе в обувките на всичките си предшественици, които също станаха големи моралисти, но чак когато вече бяха изхвърлени от хорото. И Стоичков, и Пенев громиха и продължават да громят прогнилото БФС и алкохолизираната клика на Михайлов, но докато бяха на щат в същия този Гомор, нямаше проблем. Хайде, Ицо и Любо си ги знаем, но на Хубчев никак не му отива – познава Лечков от поне 30 години и едва ли чак днес се е светнал, че не може да си държи устата. Под реакцията му по-скоро прозира желанието да бъде уволнен, за да си спести обясненията, ако сам си събере багажа. Каквото очевидно е голямото му желание.
Всички щяхме да го разберем – да излезе открито и да каже, че не е съгласен с политиката на футболната централа, с далаверите, с натиска и въобще с всичко, за което обществото отдавна знае. Но с последните си изяви Хубчев не показа, че е различен – води преговори с клубен отбор зад гърба на националния и паралелно провежда диверсионни акции срещу журналистите, за да отклони удара. А за капак напада личния си шеф заради нещо, което в крайна сметка му влиза в задълженията (макар че Лечков едва ли трябваше да критикува играчите публично). С единствената цел да го уволнят.
Така че, господин Хубчев, колкото и да не ви се иска да го признаете, и Вие сте тук, но всъщност Ви няма. И това няма нищо общо с необяснимо страхливата Ви тактика срещу футболните „колоси“ Черна гора и Косово.
