ЦСКА изгуби години в лутане, и то все на ръба на финансовия колапс, в началото на 90-те години. Странно за клуб, който посрещна изгрева на демокрацията богат за времето си. В касата влязоха 4 милиона долара от Христо Стоичков, 1,5 милиона от Любо Пенев и близо още толкова от Емо Костадинов.
Така се прогнозираше, че ЦСКА с лекота ще наложи доминация у нас, а и ще се конкурира на фронта на новопоявилата се Шампионска лига, която все още включваше малко отбори и влизането в нея при сравнително изравнените сили бе постижимо.
Първият демократичен президент на ЦСКА (Боби Станков бе заварено положение) - Валентин Михов, наложи ново верую за клуба. Мениджърско управление, реклама, силни трансфери отвън. Тогава на "Армията" се появиха Бернардо Редин, вкарал гол на световното само година по-рано, и Карлос Пимиенто. ЦСКА взе първата посткомунистическа титла, изпусна с фотофиниш втората и спечели третата през 1992 г.
След Михов обаче остана потоп. Изведнъж касата на клуба се оказа празна, а ръководно най-титулуваното ни спортно явление влезе в турбуленция. Президент стана Петър Калпакчиев, но се задържа само година.
После начело на ЦСКА застана човек, сочен за най-богатият българин по онова време. С идването на Илия Павлов армейците тръгнаха да си "купуват успех". Гръмки трансфери на силни българи, но на килограм. Тази липса на последователност бе обусловена и от доминацията, която междувременно бе наложил Левски. А и от абсолютната футболна несъстоятелност на управленския екип, ръководещ ЦСКА. Никола Вълканов и Евгени Горанов бяха облечени във власт, а Илия Павлов дотолкова се вживяваше, че даже стигна и до появи на пресконференции след мач (случая със съдията Младен Благоев).
В такива условия за модел не може да се говори. По-скоро за мениджмънт "bulgarian style", познат ни от други сфери на живота по същото време. За годините на Илия Павлов ЦСКА пръсна милиони, но стигна само да една титла и една купа. В този период започнаха и първите неизчистени и немърливо изработени договори, за които и досега играчи и треньори съдят клуба пред ФИФА, УЕФА и Спортния арбитражен съд в Лозана.
В края на миналия век кръг от по-възрастни запалянковци с обществена тежест направи нещо непознато за родната действителност --свали олигарха от власт на едно наглед рутинно Общо събрание.
От Испания се появи Любо Пенев, който изложи революционни за България идеи за управлението на футболен клуб - производство на таланти, продажбата им, същевременно привличане на най-доброто у нас, изграждане на мрежа от скаути из цялата страна, рекламна и маркетингова стратегия, нов стадион...
Любо, както всеки пророк в своята страна, остана неразбран. Бизнесмени се отметнаха от думата си за подпомагане на програмата му, не инвестираха в ЦСКА. Така в безпаричие, този модел се мумифицира.
И дойде (за втори път) най-богатият българин.
Васил Божков вероятно е сред малкото футболни босове, който не е на загуба от участието си в играта. Неговото време донесе успехи на терена, но хаосът и липсата на всякаква стратегия в развитието на клуба се задълбочиха.
Божков изживя три години на "сини" титли и триумфи, за което време доведе в ЦСКА над 50 футболисти. Повечето от тях - неособено скъпи и прелетяли през Панчарево като метеори. В същия този период начело на вечно променящия се състав заставаха един куп треньори-експерименти. Даде се малко време на легендата Паро Никодимов, но се появи Енрико Катуци. Който пък бе изгонен точно, когато създаде някакъв облик на отбора. След това Джиджи Симони, Сашо Станков... Рулетка.
При всеки от тези наставници, моделът на терена се променяше - сърби на килограм, български таланти, бразилски перли... Но управленски проблемите не спираха. На играчите не се плащаше редовно, а и започнаха да се трупат задължения към институциите. И сега ЦСКА плаща дългове от времето на Божков. Шефът спря да вярва в инвестирането в момента, в който доведе Лима и Соуза на "Армията", само за да ги изгони няколко месеца по-късно заради високите им финансови изисквания. Те му струваха около милион долара, но нататък Божков не позволи повече ЦСКА да е губещо предприятие за него.
Все пак модел в ЦСКА се появи. Или по-скоро - сложиха се основи на такъв.
Идването на Стойчо Младенов през 2002 година даде старт на мащабна селекция. Привлечени бяха най-добрите млади български играчи, които изградиха гръбнак на отбор, който бе най-силен у нас в следващите 3 сезона. ЦСКА стана шампион, изпусна титлата срещу Локо (Пд) в директните двубои, а после взе ново злато. През есента на 2005 г. търпението на клуба да не продава моментално най-силните си играчи даде плодове с култовите победи над Ливърпул и Байер (Леверкузен) - пиков момент за последните две десетилетия. Тогава, може би заблуден от народната еуфория, Божков реши, че ЦСКА ще е непобедим и без някои от играчите си и започна разпродажба.
От трансферите на Гай, Забавник (през зимата на 2006) и останалите от този отбор, ЦСКА спечели близо 5 милиона евро. Тоест - спечели ги президентът, който и без това вече търсеше нов купувач.
С идването на власт на Александър Томов се появи и напълно нов вид управленска стратегия у нас. Клубът афишира огромни ресурси и амбиции, перчеше се с пачки и премии, сякаш нереални. Каквито после и се оказаха.
При Томов за първи път български клуб осигуряваше играчите си на пълната сума от огромните им възнаграждения, изкуствено раздути. Но в тази ера за пример могат да са медийната и рекламната стратегия на клуба. Пионерски решения като продажбата на билети с помощта на спонсор (вериги магазини на фирми) презентации на нови футболисти в нестандартни условия (пистолетите при представянето на Гарсес), както и титлата за 60-годишнината на ЦСКА бяха отличен атестат за ръководството в първите му две години. Но с отнемането на лиценза за Европа през 2008 г. истината лъсна. Всички тези изхвърляния са били за сметка на вкарването на клуба в дългове и заради неплащане на елементарни задължения към институции.
Появата на "Титан" отново подчерта стария и вечно актуален въпрос за компетентността на видимо състоятелни финансово хора във футбола. Защото шефовете на ЦСКА са пръснали сериозни пари за трансфери, но титли няма.
И няма как да има, докато треньорите се сменят като ризи (5 за ерата на "Титан", по-малко от 2 години). Спортният-директор също е различен, да не говорим за сменящите се постоянно приоритети - ще прави селекция само с българи, ще купуваме скъпи чужденци, за да се стигне до настоящото "не ни трябва селекция, отборът си е добър...".
Така ЦСКА се лута вече 20 години. Надеждата е, че с обявяването на проекта за нов стадион и твърдото намерение Павел дочев да изкара цял един двугодишен цикъл, шефовете на клуба вече са разбрали - постоянство, последователност и стратегия му е майката във футбола. Не харчене на много пари в каца без дъно.
