На днешната дата (нов стил), през 1873 г. един от най-великите българи поема по пътя към безсмъртието, жертвайки живота си в името на свободата, равенството и братството между българите!
Днес, 151 години след смъртта на Апостола, неговите идеи все още са твърде напредничави за българския народ. Идеята за чиста и свята република, в която етноси, вери и политически виждания не са повод за самоопределение, а израз на всеобщата, неограничена и свещена лична свобода, остават някак отвъд възможностите на нашето общество.
Васил Левски остава символ за България свещен и недостижим преди всичко, защото остава неразбран.
Човекът, с грешките, недостатъците и съмненията, отстъпва място на една жива икона, която боготворим, но до чийто мисли, виждания и стремежи отказваме да се докоснем.
Васил Левски е най-добрият пример за това какво трябва да представлява истинският български патриот и националист - себеотрицателен, загрижен за ближните си, образован, критичен към чуждото, но още по-критичен към собствените ни грешки.
Човек на делата, а не на празните приказки. Човек с визия за бъдещето на своя народ и своята държава, който презира тиранията, деспотизма, ограниченото мислене и нездравия консерватизъм, граничещ със суеверие.
Апостолът на Свободата е изпреварил своето време с векове що се отнася до българското мислене и самосъзнание. На днешния ден, в който следва да почетем паметта му, е редно да се замислим за няколко неща.
На първо време - достойно ли е съществуването ни като народ, че да оправдае жертвата на този човешки живот, на този дух, който гори като слънце на фона не само на онази епоха, но и на днешната ни безпътица.
На второ място нека помислим как всеки един от нас може да се покаже достоен за жертвата на Апостола и на неговите съмишленици, и съвременници. Не е даром дадена българската свобода, но даром можем да я дадем ние другиму.
Свободата значи отговорност - към себе си, към бъдещето, но и към паметта на хората, които са жертвали всичко, за да имаме ние днес лукса да се чудим какво да правим с тази свобода. Българинът е пословично страхлив, когато трябва да поеме отговорността за собствената си съдба и именно заради това хора като Левски изпъкват така ясно на фона на масата.
На трето място е редно да се замислим това ли е" чистата и свята република", за която мечтаеше Апостола? Равни ли сме наистина? Братя ли сме? Еднаква ли е тази държава за всички в нея, без оглед на пол, етнос, вяра или политически убеждения?
Както съм казвал неведнъж, националните празници са време за размисъл, а не само за почетни зари и паради по площадите.
Дни като днешния са дни, в които ясно трябва да си отговорим на въпроса какво означава да бъдеш българин и каква трябва да бъде България, "за която те умряха". Е ли тя една достойна зарад тях?
Отговорът на този въпрос вероятно ще уплаши мнозина.
Но истината, тогава през 1873 г. и днес през 2024 г. - е една и съща - България като държава и българите като народ ще са точно толкова достойни, колкото сами се потрудят и сами се покажат.
Ако всеки един от нас положи дори една стотна от усилието, положено от Апостола на свободата, тази държава и този народ ще бъдат велики. Въпросът не е дали можем, а дали го искаме.
