Шансовете да си тананикаш и припяваш, когато излизаш от киното след "Напълно непознат", са наистина големи. Филмът е изпълнен с чудесна музика, но това едва ли ще изненада някого.
Все пак говорим за биографична лента за едно от най-големите имена в световната музика и единственият музикант, отличен с Нобелова награда за литература - Боб Дилън.
И все пак, когато аз излизах от киното след прожекцията на "Напълно непознат" на режисьора Джеймс Манголд и си тананиках тихо "Like a Rolling Stone", в главата ми се прокрадна странна мисъл - дали толкова много харесах филма заради самата история, или заради песните в него.
Все пак този сюжет сме го гледали и друг път - пътя на млад мечтател до славата, след това сблъсъка с проблемите, които тя носи, и накрая победата на творческата свобода.
В случая обаче е важно как е разказана тази история и какви емоции събужда в зрителите. В това отношение "Напълно непознат" е наистина чудесен.
Трейлъра на филма можете да видите тук:
Филмът, който може да се приеме за относително правдива биография (и даже има одобрението на самия музикант), се съсредоточава върху по-ранните години от кариерата на Дилън - от пътя му да се срещне с идола си Уди Гътри, лекуващ се след инсулт в болница, през първите му появи на сцена с омачкания си каскет, а оттам и до световната слава.
Дилън започва кариерата си в един доста нишов стил - американската фолк музика, а това, което успява да постигне, е да направи този стил по-популярен от всякога.
И там идва капанът. Когато познатото отеснява за творческия гений на певеца, той иска да продължи напред - да се развива в нови посоки, докато същевременно фенове и пуритани настояват да слушат едни и същи стари парчета.
В целия филм главният герой, изигран прекрасно от Тимъти Шаламе, се опитва да намери свободата да пее песните, които иска.
И ако в началото това означава да се бори за правото да записва своите собствени парчета, то по-късно борбата му е да изпълнява новата си музика, а не да кръжи в познатия кръг на старите хитове.
Свободата, която той търси, е и от хорските очаквания и желанието на другите да се прилепят към него.
В един момент от филма Дилън късно през нощта отива в дома на бившата си приятелка Силви, за да ѝ се оплаче на пияна глава как всички го питат откъде му идват идеите, но в действителност искат да знаят защо тези идеи не идват при тях.
---
Друг филм, който си заслужава да видите този месец на кино, е "Бруталистът". Защо? Вижте в ревюто от Антония Руменова:
---
Шаламе се доказва като правилен избор за ролята, показвайки на екран образа на гениален, но измъчен творец. Такъв, който иска не да пее стари шлагери, не да повтаря своите песни отново и отново, а да прави нова музика. Да изкарва идеите от главата си, дори те да идват късно през нощта.
Проблемът с такива гениални творци е, че трудно успяват да съжителстват с други хора, поне не и за по-дълго. В историята Боб Дилън минава през хората (и най-вече през жените), за да остави трайна следа в тях, но и за да ги нарани със своята невъзможност да остане на едно място.
Именно този сблъсък дава възможност на Ел Фанинг и Моника Барбаро да блестят.
Те са в двете водещи женски роли във филма - на първата сериозна приятелка на Дилън - Силви (събирателен образ от няколко жени, но най-вече активистката Сузи Ротоло), и на музикалната звезда Джоан Байз (периодична любовна тръпка на музиканта и негов сценичен партньор на много концерти).
Силви е човекът, който помага на младия Боби да се запознае с активистката сцена в Ню Йорк, канализирайки по този начин творческата му енергия в по-ясна социална посока. В един момент обаче той я надраства и продължава напред, изкушен от други жени и други възможности.
Ел Фанинг ("Велика") тук неколкократно показва колко много може да се покаже само с няколко мимики на лицето.
Моника Барбаро (сериалът FUBAR) пък много успешно влиза в кожата на енигматичната и привлекателна певица Джоан Байз - жената, която сякаш най-пълно може да оцени таланта на Дилън. Тя помага на кариерата му да потръгне, след като той ѝ позволява да прави кавъри на неговите песни, като двамата имат периодични романтични отношения.
В един момент обаче и двете жени остават разочаровани от Дилън.
Макар и сами по себе си да са ярки и забележителни жени, в сянката на певеца те са сведени до просто малки спирки, на които той да си почива от време на време от вечните изисквания на света наоколо.
Подобна е съдбата и на другия важен образ във филма - фолк легендата Пит Сийгър (в ролята Едуард Нортън), който помага на Дилън да пробие в музиката.
Сийгър е човекът, който - застанал до болничното легло на Уди Гътри - съзира таланта на младия музикант. Също така е и човекът, който години по-късно ще моли Дилън да се ограничи и да не свири новите си песни в името на пуританските възгледи за фолк музиката.
Нортън, както може да се очаква от него, се справя с трудния образ на някой, изправен пред факта, че никога няма да е толкова добър и успешен, колкото своя ученик.
Заслужава си и да споменем Бойд Холбрук ("Логан"), който е неузнаваем в ролята на лошото момче Джони Кеш. Във филма известният кънтри изпълнител на няколко пъти се явява като дяволчето на рамото на Дилън, а това води до някои запомнящи се сцени.
Всичко гореописано е поръсено повече от обилно с музика.
В "Напълно непознат" има предостатъчно песни - там можеш да чуеш всичките по-големи хитове от ранната кариера на Дилън. Тези безсмъртни парчета са вкарани в историята по начин, който позволява да придобият смисъл дори за човек, който досега не се е сблъсквал с творчеството на музиканта.
Има го страха от Кубинската криза, прокаран през изпълнението на "Masters of War" в малък клуб, където хора са се събрали в очакване на бомбите.
Има го порива към промяна, с който Дилън печели сърцата на младата публика, когато на фестивала в Нюпорт пее "The Times They Are a-Changin".
---
Не всеки биографичен филм за музикант уцелва десетката. Тук събираме някои от епичните провали:
---
Има го и гнева на новото, докато той пее "електрическата" "Like a Rolling Stone" няколко години по-късно на същия фестивал, а публиката му крещи, че е Юда заради музикалния завой.
Така песните придобиват още по-голямо значение, а в крайна сметка и те карат да си припяваш на излизане от киното.
Това е силата на "Напълно непознат" - комбинация от послание, невероятно силна актьорска игра и много музика, която влиза директно в сърцето.
Филмът на Джеймс Манголд от мен получава оценка 5 от 5 кафенца на фона на "Blowin' In The Wind".
