Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Споровете за храна са като ананас на пица - излишни

Ето такива са споровете за храна - излишни Снимка: iStock
Ето такива са споровете за храна - излишни

"Много нервна ми изглеждаш, сигурно е от месото...".

Фразата може и да се е превърнала вече в меме, но не един и двама месоядци са я чували от приятели вегани в условия, реални като сочна пържола с кисело зеле в коледната вечер.

Макар че също толкова реални са и обратните ситуации.

Другарче веганче чинно си взима салата, картофи и ябълка за десерт, а някой запален месар го следва като призрак по петите и настойчиво го пита как ще се наяде с това и ръси глупави шеги на тема фотосинтеза.

А би било далеч по-приятно да не се занимаваме едни други какво точно ядем.

Храненето за нас, хората, е или поне би трябвало да е далеч по-свещен акт от чистото презареждане с енергия.

Иначе язък ни за всичките приготвени и погълнати авокадо тостове, гуакамолета, чия, годжи бери, спирулина, рибай стекове и суши с повече сирене Филаделфия, майонеза и рулца от раци.

И като повечето свещени актове, които правим от себе си и за себе си, е добре и този да запази един малко по-личен характер.

Никой не обикаля от бюро на бюро в офиса, за да обяснява как е най-правилно да си срешем косата сутринта, как да си измием зъбите или как точно се нанася дезодорантът. Или поне се надяваме никой да не го прави.

Абсолютно същата логика би трябвало да отнесем и към хранителните навици и вкусове - няма никаква необходимост да ги разнасяме на всеослушание.

Освен това няма човек, който спешно ще мине на киноа и кълнове, само защото е чул критика тип "Гле'й к'ъв си канибал!".

Аз не мога да си представя ситуация, в която се наслаждавам на сочна вратна пържола, която все още цвърчи под ножа и вилицата, а в следващия момент идва убеден веган, заклеймява ме и аз си казвам: "Еее, да бе, как не съм се сетила!".

След което хвърлям пържолата и започвам замечтано да преживям целина, без към нея да има прилежащо Блъди Мери...

Не познавам и вегетарианец, който изведнъж, след осемдесетия майтап кога ще се научи да фотосинтезира, хъ-хъ-хъ, да се плесне по челото, да отиде до хладилника и да извади луканката.

След което да я нареже на тънко като в реклама, да я опита и да си каже, че е голям бунак, защото не се е сетил по-рано.

Нищо такова не се случва в реалния живот.

Случват се обаче шумни караници, които завършват с нацупени физиономии и понякога даже хора, които не си говорят с дни.

И това - само от едната липса на ценна доза дискретност по ценен въпрос като храната. Няма смисъл!

Не ме интересува какво яде колегата до мен, стига да му е вкусно и да не мляска. И не искам той да мята лоши погледи към моята чиния, само защото смята, че месото, рибата или ананасът на пицата нямат място там.

Искам само да си хапнем спокойно, било то кебапчета, кълнове, или грухано просо с гарнитура от сушени кайсии.

Мерси!

 

Най-четените