От няколко години насам германският град Дрезден се ползва със специфична слава като градът на "Пегида" - антиимигрантското националистическо движение, което твърди за себе си, че мобилизира "патриотични европейци срещу ислямизацията по континента".
Източногерманският град е един от центровете, в които движението има най-силни позиции и по време на мигрантската криза редовно организираше събитията си на централния площад. И макар все още да се смята, че "Пегида" е все още сравнително маргинализирано движение на фона на голямата Германия, все повече хора в източната част (а и не само) на страната започват да им симпатизират. Или ако не на тях, то поне на идеите им.
Един от тези хора е Михаел, млад историк в Техническия университет на Дрезден. Той определено смята "Пегида" за неприятна група, но не поради причините, които биха споделяли много негови връстници от Западна Германия.
Просто не иска да се асоциира със същите хора, според него самата организация е твърде вулгарна за хора на интелигенцията като него.
Проблем с посланията обаче той няма, дори напротив. Михаел подкрепя основните цели на "Пегида" и борбата им с "ислямизацията на Германия и Европа". И затова и на последните избори е гласувал за крайнодясната "Алтернатива за Германия". За него ислямът ще бъде проблем за следващите поколения в родината му.
Михаел определено не се вписва в стереотипа за типичния избирател на AfD и привърженик на "Пегида". До голяма степен анализите на тези партии и движения в Германия застъпват тезата, че възходът на крайнодесния популизъм в страната се дължи на гневните икономически леви хора, както и на традиционните пристрастия на източногерманците към националистическите послания.
Но този анализ пренебрегва интелектуалното измерение, което е централно за разпространението и легитимирането на крайнодесните идеи както в Източна Германия, така и извън нея. С издигането на AfD, малка, но все по-влиятелна група от творци, писатели и учени от крайнодясната интелектуална сцена в Дрезден и Източна Германия успява да обедини сили с утвърдени действащи лица на радикалната десница.
Днес тази среда допринася за изграждането на крайнодясна култура, която достига дълбоко в източногерманския мейнстрийм и все повече намира своето място в националните политически дебати.
Главните герои се срещат в книжарници, културни събития, публикуват в нови медии, вариращи от блогове до скъпи списания с висок профил. Те все повече и с все по-голям обхват представят своите идеи и послания, като ползват подкрепа от различни мозъчни тръстове. Така те играят централно място в изграждането на интелектуален гръбнак на "Пегида" и "Алтернатива за Германия".
Михаел е представител на добре развита алтернативна интелектуална култура в Германия. Недоволни от сегашното "традиционно" дясно на ХДС и Меркел, те създават свои мрежи с контакти в AfD, и в онези крила на Християндемократическата партия, които критикуват остро собственото си ръководство. Така в един момент под една идеологическа шапка се появяват различни групи, които доскоро не биха имали нищо или почти нищо общо.
Идеята за "Нова десница" не е нова в Германия и тя събира в себе си три различни групи. Първата включва старите крайнодесни маргинализирани западногермански интелектуалци, които лобират за по-настойчив национализъм, борба срещу мултикултурализма в страната и преодоляване на културата на самоомраза и чувство на вина заради нацизма. Втората група е на онези консервативни християндемократи, които днес се чувстват изгубени в модерните дебати за ролите на пола, сексуалността и приемането на чужденци. Третите са източногерманските разочаровани леви мислители, които критикуват капитализма и културната доминация на Америка.
Доскоро тези три групи щяха да се карат по много разделящи ги теми. Днес обаче те са обединени срещу нови "врагове" - модерния либерализъм, Германия на мултикултурализма, екологичните призиви и "ислямизацията" на страната и на цяла Европа.
Именно тази нова десница е надеждата на Михаел за бъдещето. Тук той намира подкрепа и идеологическа рамка, която му помага да осмисли безпокойството си от променящата се Германия.
Досегашната политика е успяла да го превърне в "аполитична личност", но недоволството му, обградено от тези идеи за запазване на Германия, каквато беше преди, го връща към политическата мисъл.
Подобно на страха от културния упадък, идеята, че Германия е доминирана от ляволиберален диктат, не е нова. Той е част от немската крайнодясна идеология през последните 50 години. И за хора като Михаел това е безспорен факт.
Самият той преди 10 години се е смятал за лявоцентрист и либерал, но на практика остава разочарован от това, което се случва в страната му за тези години. Дразни го "заглушаването" на инакомислещи, които излизат извън доминиращия либерален дискурс, дразни го и изпразването на германската политика от култура и мисъл. А невъзможността да изрази политически това безсилие пред промените го тласка надясно.
Бежанската криза също помага за това, но по думите му съвсем не е основната причина - разочарованието от досегашната политика е твърде силно, за да се прехвърли само върху чужденците и мюсюлманите.
В основата на крайнодесните интелектуални кръгове са общите страхове и недоволството. Недоволството от заглушаването и "репресирането" на свободата на словото от политическата коректност и от "зеления еко наратив", недоволството от "пропагандните органи" на новите либерални елити и обсебването на мейнстрийм медиите, страхът от необратимата промяна в германското общество и загубата на неговото... германско самоопределение.
Този страх отеква особено силно - това е притеснението, че с целия си дух на мултикултурност Германия и културата на страната ще бъдат постепенно изтикани от чужденци и мюсюлмани - т.нар. "голяма подмяна".
Подобни идеи се прокрадват в голяма част от крайнодесните движения в Европа. Всъщност идеята за това идва от съседна Франция и от автора Рено Камю, според когото европейските либерални елити искат да заменят автохтонните народи в Европа с имигранти и по-специално мюсюлмани.
Подобни идеи и страхове могат да бъдат намерени развити и на страниците на популярни крайнодесни списания. Пример за това са "Канот" и "Тумулт" - и двете са скъпи издания, които се радват на сериозна популярност сред дясната част на интелектуалния спектър. Те вкарват понятия като "внесени племенни войни", според което бежанците от Близкия изток носят със себе си агресия и вражди на кланова основа, което може да разпали нови конфликти в Европа.
Това се допълва и от създавания образ на "буржоазните либерални елити" в големите градове на Западна Германия - разглезени, изгубили вярата си в немската култура, защитаващи фалшиви ценности и оставящи Германия беззащитна пред "мюсюлманска и африканска културна инвазия".
Всичко това засилва страховете от цялостната бъдеща несигурност - социални вълнения, нарастваща видимост на исляма в публичната сфера и развитие на паралелни общества, които могат да доведат дори до гражданска война.
Михаел споделя тези страхове за бъдеща гражданска война в Германия. Той е убеден, че скоро страната му може да се сблъска с ново културно унищожение поради масовата имиграция, ако не бъдат взети никакви мерки. След това би било късно.
"Може би ще трябва да се преместим в Източна Европа или в Русия", коментира той. И да, Русия, колкото и спорен образ да има в Западното общество, продължава да представлява това, което крайнодесните търсят - доминиращо еднонационална държава (въпреки че на практика далеч не е). Това не пречи на техния блян по културно и етнически хомогенната държава.
Германия - такава, каквато е днес - вече не отговаря на тази идея и хората като Михаел са недоволни. Къщите, улиците, колите... те продължават да са германски, но не и имената по пощенските кутии.
Мотивирани от това си недоволство и от страховете си, десните интелектуалци изграждат идеологическата рамка на движения като "Пегида" и партии като "Алтернатива за Германия". И не, омразата не ги притеснява.
