В последно време на политическата сцена има един основен въпрос - ще се случи ли ротацията?
На фона на коментарите на Бойко Борисов, Кирил Петков, Делян Пеевски и други политици, които взимат отношение към темата, човек може да реши, че предварително уговорената смяна на министър-председателя след деветия месец на кабинета виси сякаш на косъм.
А нещата не стоят съвсем по този начин. И едва ли са мнозина тези, които очакват, че мнозинството изведнъж ще се разпадне, заради поста "външен министър".
Със сигурност на фона на предстоящите избори за Европейски парламент кой ще стои начело на МнВР е важен въпрос. Все пак това е и министерството, с което "се хвалим" пред международните партньори. Но не е само това.
В момента политическите лидери от ГЕРБ-СДС, ПП-ДБ и ДПС може и да дуят мускули, да спорят за постове и да говорят с категоричен тон, но това все повече прилича на ритуален танц между стари врагове, принудени от обстоятелствата да си сътрудничат и да управляват заедно.
Темата за министерските кресла и това какви промени ще настъпят при тях няма как да бъде избегната, особено когато говорим за съюз на партии, които си нямат никакво доверие помежду си.
Възможно ли е обаче напрежението от тези спорове да катурне мнозинството? Много малко вероятно. Просто никой няма достатъчно полза от подобно развитие.
Причината е, че в момента сме в процес на сериозна промяна в политическия живот на страната.
Промяна не само в играчите на сцената, но и в духа на това какво се очаква от политиката и как на практика функционира тя.
Ако допреди година партиите все още действаха по формулата "Всеки за себе си и всички се правим на принципни и непримирими", то периодът на безвластие - първо в управлението на държавата и периода на служебните правителства, а след това и в Столичния общински съвет (СОС) и липсата на избран председател - доказа, че формулата на привидна принципност вече не е приложима.
Една дума много ясно и точно описва усещането около създалата се патова ситуация преди формирането на сегашното правителство или по време на близо трите месеца на "изчакване" в СОС - безсилие.
Самото общество е крайно разделено, а това се вижда най-добре в изборните резултати - партиите получават сравнително изравнена подкрепа, при която нито има ясни победители, нито има логично изглеждащи коалиции, които да могат да осигурят мнозинство.
Горчивият урок от цялата ситуация е, че без мнозинство няма как да се случи каквото и да е - нито смели реформи, нито ревизии на предишна власт, нито дори най-малките и уж незначителни решения.
В продължение на години политическите формации залагаха твърде много на това да показват колко лоши и опасни са противниците им, вместо да акцентират на собствените си платформи и планове за бъдещето на страната.
След 2021 г. стигнахме до пика на тази практика - партиите се определяха повече от враговете, в които се прицелваха, отколкото от собствените си предложения. "Срещу кого се бориш" стана по-важно от "за какво се бориш".
Има обаче определена граница, отвъд която принципността и непримиримостта се превръщат в просто твърдоглавие. Политиката е сложна работа и изисква както отстояване на позиции, така и способност да се правят компромиси.
Затова беше неизбежно в един момент след толкова много публични атаки между партиите и взаимни обвинения да се стигне до грозен компромис. В случая непримиримите противници ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС се видяха принудени да намерят общ език, за да може страната ни да излезе от омагьосания кръг и институциите отново да заработят нормално.
Това се случи бавно, с много взаимни подозрения, опити за подливане на вода, надцаквания и публични скандали, но се случи.
Резултатът е откровено нелицеприятен - една от най-скандалните (не)коалиции в най-новата ни политическа история; събрание на доскорошни непримирими врагове, което отврати и разочарова мнозина избиратели.
Всички участници плащат цената на това "примирие с врага" - загуба на гласове, загуба на авторитет. Не може довчера да си говорил как другата партия е едва ли не най-голямата заплаха за България, а на следващия ден да влезеш в общо мнозинство с нея.
Много надежди, особено в лицето на "Продължаваме промяната", бяха опровергани, а повярвалите останаха огорчени и разочаровани. Сега, покрай разкритията за потенциални тежки зависимости в съдебната система, появили се покрай убийството на Мартин Божанов-Нотариуса, разочарованието става дори по-тежко.
Въпросът е, че досега никой не е успял да даде по-добро реалистично решение за управлението на страната. Такова просто липсва.
Нещо повече - партиите в опозиция, които продължават само да критикуват, да сочат с пръст и да обвиняват, не успяват да спечелят дивиденти въпреки общото отвращение и недоволство.
Причината е проста - избирателите са уморени от политика на приказките и вече искат политика на действията.
Изказаните с половин уста заплахи от Бойко Борисов за "избори 2-в-1" са сякаш отстояване на позиция пред партийния електорат, но въобще не звучат реалистично.
Никой няма да спечели, поне не и достатъчно, че да рискува ситуацията да се върне в стартово положение. Не и преди политическото поле да се е успокоило, а играчите да са се адаптирали към новата реалност.
ГЕРБ и ДПС може да вдигнат бройката на депутатите си, но никой не гарантира, че ще достигнат заветните 121. Ако не успеят, това ще ги постави на един доста трънлив и неприятен път, по който по-скоро могат да загубят, отколкото да спечелят.
Затова и шансовете ротацията да се случи са големи. Ще има още няколко седмици преговори, словесни престрелки през медиите между лидерите на формациите, преди да се стигне до някаква формула за новата власт под управлението на Мария Габриел.
Оттам нататък партиите трябва да поемат по пътя на собствената си промяна - такава, която ще ги ориентира повече върху собствените им политически платформи и по-малко върху соченето с пръст.
Бъдещето трябва да принадлежи на тези, които работят, а не на тези, които само плямпат.
