Общо 21 733 - толкова са хората, които на президентските избори в неделя са дали гласа си за певицата Луна Йорданова в опита ѝ да стане президент на републиката.
Как се случва така, че тя, една поп-фолк изпълнителка без дори средно образование, изгряла на музикалната сцена през 90-те и мутренските години, бие политици, които доскоро бяха в парламента или имаха постове в местната власт?
И още повече - колко ли е обидно и унизително за тях да ги бие на избори точно Луна, която в началото на кампанията си открито заяви, че мотивът ѝ да се кандидатира е... да види името си на бюлетината за изборите и да гласува за себе си.
Именно това е горчивата истина, която кандидатите за държавен глава на "Атака", ВМРО, ВОЛЯ и "Патриотичния фронт" (НФСБ и още две други малки партии) изпитаха на собствения си гръб на тези избори. Те останаха с по десетина хиляди гласа назад след певицата, като последните дори не събраха сами вота на 10 хил. души.
Изоставането зад поп-фолк дивата, която проведе кампанията си до голяма степен на шега, е тежката присъда за националистическите формации на този вот. Те не просто бяха задминати и изолирани от вече основната партия в този сегмент - "Възраждане", но претърпяха и унижението да ги сравняват с изпълнителка от един музикален жанр, на който у нас по традиция се гледа с пренебрежение.
В началото на тази година всички тези формации имаха свои депутати в парламента, като ВМРО и НФСБ дори бяха част от управлението на държавата с министри и вицепремиерски позиции. ВОЛЯ пък имаха претенцията да са новият значим играя в патриотичните среди, докато за "Атака" от години оцеляването е форма на съществуване.
Три вота по-късно дори математическият сбор на резултата на всички тези формации в парламентарните избори не може да ги доближи до влизане в парламента, а кандидатите им за президент и вицепрезидент - общо 4 двойки, потънаха безславно в графата "Други" - бунището на политическата сцена, в което отиват забравените "герои" на вчерашния ден.
Не че никой от тях няма шанс да направи след някакво време завръщане. ВМРО вече са били там веднъж и едно обединение с партията на Николай Бареков "България без цензура", ЗНС и "Гергьовден" ги върна към живот за европейските избори през 2014 г.
Ще могат ли да се възстановят сега обаче, това е вече по-спорно.
От решението на ВМРО в началото на февруари да се явят сами на парламентарните избори през април, пътят на утвърдените националистически формации тръгна надолу. Хората на Каракачанов събраха тогава 116 434, докато обединението на ВОЛЯ и НФСБ под гръмкото име "Българските патриоти" взе 75 926 гласа. Отделно от тях "Атака" събра 15 659 гласа, ясно очертавайки мястото си.
За вота през юли патриотичните сили решиха, че е срамно, че не са представени в Народното събрание, и предприеха голямо обединение, което обаче масово беше прието като опортюнистичен опит да се намърдат обратно на парламентарните скамейки. Което беше наказано при по-ниската избирателна активност, а коалицията им "Българските патриоти" събра едва 85 795 гласа.
За да стигнем до сегашния вот, при който играта беше "всеки за себе си", а ВМРО събра най-много гласове за парламента от всички - 28 319. Нито "Патриотичния фронт" на Валери Симеонов, нито ВОЛЯ-та на Веселин Марешки минаха психологическата граница от 10 хил. гласа. За "Атака" гласуваха 12 153 души.
Идентична е и ситуацията с президентските избори, където кандидатът на ВМРО Милен Михов събра 13 376 гласа, Марешки - 10 536, а Валери Симеонов - 8 568. Най-голяма подкрепа тук събра Волен Сидеров от "Атака" - 14 792.
Защо обаче се стигна до това пропадане на патриотичните формации?
Умората от властта тук е ключов елемент - НФСБ и ВМРО бяха партньори в едно изключително непопулярен кабинет, за чиято непопулярност спомогнаха и техните собствени лидери - Валери Симеонов и Красимир Каракачанов.
Каквото и да направи до края на кариерата си, Симеонов ще бъде помнен с това, че буташе една баба на турската граница, и с нападките му към майките на деца с увреждания, че са кресливи жени. Дори и човек да тръгне да копае в контекст тук, тези неща няма да се измият с времето.
Лидерът на НФСБ има остър и директен начин на изказване, който редовно го вкарваше в проблеми, докато беше вицепремиер, и в крайна сметка доведе до извеждането му от кабинета - нещо, което той така и не прости на тогавашния премиер Бойко Борисов.
Колкото до Каракачанов, прословутото меме, върху което му беше прикачена жълта, найлонова чантичка, се превърна като лепка за него, преследвайки го навсякъде. Той беше осмиван заради външния си вид, контрастиращ на леко войнствената му реторика, а тази чантичка просто беше капакът на всичко.
Що се отнася до ВОЛЯ, там непостоянното поведение на Марешки и постоянното му прескачане от подкрепа за правителството в опозиция изиграха своята роля. За "Атака" и изпълненията на Волен Сидеров дори не е нужно да коментираме - с годините изхабяване на буйния му образ електоратът на тази партия се сви до абсолютното си ядро, както се вижда и от резултатите.
Но ако всичко това сви подкрепата за тези формации, то нещото, което поне засега изглежда подпечатва тяхната политическа кома, е тоталното идейно изчерпване.
Още от няколко години насам ВМРО проявява активност само по няколко теми - роми, турци, бежанци, джендъри/"Бран за традиционното семейство" и Северна Македония. Именно включването на Красимир Каракачанов реално се превърна в клин за отношенията ни със Скопие и доведе до сегашното дъно, в което се намират те.
Но обсесията на тази партия в борбата ѝ срещу това, което те наричат "джендър идеология", ги прати в една ниша, в която се оказа, че няма толкова избиратели, колкото са си мислели от партийното ръководство.
Кампаниите за изборите от 4 април и 11 юли бяха обсебени буквално от тази тема, като малкото отклонения от нея водеха до гневни тиради срещу гласуването в Турция.
С други думи, те стесниха патриотичното говорене до едва няколко теми, всичките от които дълбоко негативни като послания. На ВМРО просто им липсваше каквато и да е ясна, позитивна кампания, ориентирана към бъдещето, а не към плашенето на избиратели с различни "Торбалани".
А тържният извод е, че в един момент само със страх не става, трябва и надежда. Трябва усещане за перспектива.
И това пак беше повече от това, което Валери Симеонов и НФСБ правят. Ако при влизането им в общи действия с ВМРО през 2014 г. именно НФСБ беше по-голямата партия, до 2020 г. с действията си (или по-скоро с бездействието си) Симеонов беше успял да обезличи тази формация напълно.
Така партията му в един момент се оказа лишена от собствени послания и най-вече лишена от собствени идеи. А единственото, с което масовият избирател я свързваше, бяха личните комуникационни издънки на Симеонов - караници с журналисти, караници с протестиращи и т.н.
Що се отнася до ВОЛЯ, там просто рефрените на Марешки се изхабиха, а непостоянното поведение, което споменахме и по-горе, изгони гласове от неговата партия.
За четирите години в парламента неговата формация така и не успя да придобие някакъв отличителен характер или да бъде свързана с някаква по-голяма тема, освен може би обещанието на Марешки, че ще се бори срещу монополите. Обещание без особено конкретика по себе си.
А когато за изборите през юли трите формации се обединиха в обща коалиция, която на всичкото отгоре реши да изтегли на заден план лидерите си (които в случая на НФСБ и ВОЛЯ са единствените по-разпознаваеми лица), това вече беше вече последната капка.
Трите партии не успяха да дадат някакво достатъчно идейно обяснение за това обединение (извън "Вън сме, а искаме вътре"), на кампанията им ѝ липсваха всякакви общи елементи и усещане за единомислие и обединение, като всеки кандидат действаше сам за себе си, а ако въобще имаше общ тон на предизборните действия, той пак беше подчинен на борбата с джендъра и гласовете от Турция.
Нищо интересно, нищо оригинално като послание, нищо запомнящо се. Нищо смислено, което действително да убеди колебаещи се хора да се замислят дали да гласуват за тази коалиция.
Резултатът от предните избори подпечата и сегашните, на които всяка от тези политически сили се яви сама, уморена и без особено много пари за реклама. Резултатът е графата "Други".
И по-лошо - резултатът е, че тези формации се оставиха уязвими за това човек да им се подиграва, че ги е победила Луна с нейната шеговита кампания, в която обясняваше, че е майка на нацията и ще се бори срещу комунистите Радев и Борисов.
Да, за нея отиде почти целият шегаджийски и протестен вот, в който избирателите можеха да кажат, че не виждат смисъл от тези кандидати за президент. Това вдигна представянето ѝ толкова високо (все пак говорим за над 20 хил. гласа).
Но все пак, въпреки това - колко да са по-унизителните неща за един професионален политик от това Луна да го бие на избори?
