Откакто се навършиха през 2018 г. 140 години от края на Руско-турската война, в България се появи широка гама от публикации, книги и предавания, които дадоха най-разнообразни оценки за това каква всъщност трябва да е за нас тази война между "Дядо Иван" и високата порта.
За съжаление, голяма част от оценките бяха повлияни от крайните идеологически тенденции на хората, които ги изказваха. Българското общество страда от остра форма на абсолютизация, която се дължи на относително ниската историческа и културна грамотност.
Казано накратко, ние българите искаме да виждаме света черно-бял.
Искаме да знаем кои са добрите и те да са абсолютно добри и кои са лошите и те, съответно, да са изцяло лоши. Работата е там, че в историята няма абсолютно добри и абсолютно лоши.
Всъщност, единствените, за които може 100% да се твърди, че са Лошите, е български рап дует от Варна, който беше популярен в началото на новия век. Всичко друго си има нюанси, понякога по 50, понякога повече.
Обикновено в началото на месец август (или към края за феновете на датите по нов стил) в България се заговаря за Шипка. Как се е стигнало до Шипка; какви герои са българите и дали са били повече от руснаците на върха; колко точно са османските войски; кой всъщност запали Стара Загора и т.н. и т.н.
Всички тези теми се радват както на широко обществено внимание, така и на завидна доза полемика между всякакви витиевати изразители на -филството и -фобството в България.
Само че в истинската наука история, за -филство и -фобство и за добри и лоши няма място. Има място за фактите. Ето ги и тях.
През 1876 г. Османската империя допуска две сериозни вътрешнополитически грешки. Първата е, че не успява навреме да овладее въстанието в Босна, избухнало още през 1875 г. Втората е, че позволява въстанието на българите през месец април да бъде потушено не от редовна армия, а от неконтролируемите башибозуци.
Резултатът е, че вследствие на безчинствата и кървавите зверства, които се случват както в българските земи, така и в Босна и Херцеговина, Високата порта заслужено се превръща в обект на международен натиск, който днес е съпоставим с критиката на Запада към президента на Сирия, с тази разлика, че тогава Русия не е на страната на диктатора.
Впоследствие неуспехът на Сърбия и Черна гора във войната с Османската империя от лятото на 1876 г. води след себе си две последици. Първата е, че властите в Истанбул стават изключително неотстъпчиви към исканията на Великите сили за реформи и автономия на българи и босненци. Втората е, че за Русия става ясно, че няма да се мине без директна военна интервенция. Петербург започва да договаря такава опция с Австро-Унгария още през лятото на 1876 г., докато сърбите все още не са разгромени от османците.
След октомври 1876 г. руските планове бързо навлизат във финален етап и въпреки подписването на османо-сръбския мир през февруари 1877 г., Петербург си е оставил удобна вратичка за действие – Черна гора продължава да воюва с Високата порта.
Използвайки този факт и провала на Цариградската конференция, Русия обявява война през пролетта на 1877 г. и предприема настъпление едновременно на Балканите и в Кавказ. Планът на Петербург е да се следва изпитаната стратегия от Руско-турската война от 1828-29 г. и бързо да се напредне през Стара планина към Одрин и Източна Тракия. Русия иска бърза и оптимално евтина победа.
Проблемът е, че слабото разузнаване води до зле подготвен първоначален план, вследствие на който ще се стигне до боевете за Шипчеснкия проход. Руското командване има доста грешна представа за размера и качеството на османските войски на Балканите – подценяването е в размер 1:2 в полза на реалните сили на Портата.
Поради тази причина, Русия предвижда твърде малко първоначални сили за действия в Мизия и не повече от 20 000 души за атака срещу Одрин през Балкана. През 1829 г., тези цифри биха били адекватни спрямо размера на тогавашната османска армия. Половин век по-късно, нещата стоят съвсем различно.
Въпреки допуснатите стратегически грешки, тактическото изпълнение на руския операционен план започва брилянтно. Река Дунав е форсирана с минимални загуби, а османските сили в Мизия са парализирани с поредица от адекватни и добре замислени ходове.
Дотук добре. Но скоро действителността застига въодушевеното руско командване. В т.нар. Укрепен четириъгълник (Варна-Шумен-Русе-Силистра), османците концентрират почти толкова сили, колкото руснаците са заделили за целия Балкански фронт. Отделно от тях, опитният Осман паша успява да събере още около 60 000 души, с които се укрепява около Плевен и блокира пътя през Балкана в западна посока.
Пътят, по който Дибич навлиза в Тракия през 1829 г., също е блокиран от османските сили, а благодарение на английския флот, от Албания е прехвърлена още една 40 000-на османска армия, начело със Сюлейман паша.
Така след бързите успехи през юни 1877 г. месец юли се оказва доста критичен.
Силите на генерал Гурко (т.нар. Преден отряд) успяват да навлязат в Тракия и да завземат Стара Загора, но скоро са притиснати от по-многобройните сили на Сюлейман паша и са принудени да се изтеглят. Османците опожаряват Стара Загора, продължавайки безумната, варварска тенденция от пролетта и лятото на 1876 г. Ориста на старозагорци само дава сили на българските опълченци още по-категорично да плюят в лицето на напредващите османски сили и да търсят разплата.
Съдбата им дава този шанс в началото на месец август, когато именно на Опълчението и няколко руски полка е поверена отбраната на проходите в Централния Балкан. Руското командване правилно преценява, че настъплението на Сюлейман паша трябва да се спре на всяка цена. Слабото разузнаване обаче отново проваля руските планове и в Шипченския проход са оставени далеч по-малко сили от колкото ще бъдат необходими.
Към прохода поема една 27 000-на османска армия, начело със самия Сюлейман паша, докато останалите сили от неговите войски следва да възстановят османската власт в Тракия и Старозагорско и да преминат след основните сили под формата на ариергард.
На постъпите към Шипчеснкия проход стоят по-малко от 7500 руски и български войници. Те нямат достатъчно припаси и муниции, укрепленията им не са достатъчно добре изградени, а поради малкия им брой, бранителите не успяват да заемат всички важни позиции в прохода и за османците се отваря възможност да разположат батареи на някои от най-ключовите възвишения.
На 9 август започват първите сражения. Скоро става ясно, че с наличните сили за бранителите ще е изключително трудно да издържат.
Броят на убитите и ранените нараства постоянно, а мунициите намаляват. Снабдяването с вода е критично и руснаците трябва да разчитат на населението на околните села, които под канонадата на османската артилерия рискуват живота си за да помагат на бранителите.
След кратко затишие от един ден на 11-ти август османците подновяват своята офанзива с пълномащабно настъпление по всички сектори на бойното поле. Следват епизоди на отчаян героизъм и твърда решимост от страна на руските войници и опълченците. В боевете са вкарани дори и ранените, поведени в контраатака от лекаря на Опълчението, д-р Констнтин Бонев.
Привечер, командването на Габровския отряд на ген. Радецки най-сетне успява да прехвърли свежи подкрепления към Шипченския проход и да закрепи обстановката достатъчно дълго, че към върха да бъдат пратени нови съединения от резерва. В крайна сметка, до края на август ситуацията в прохода остава патова, но руснаците постигат своята стратегическа цел – настъплението на Сюлейман паша е спряно.
Логично е впоследствие българските опълченци да бъдат високо оценени за своята храброст и жертвоготовност. Петте опълченски дружини са изтеглени за почивка през есента, а след това участват в прекосяването на Ботевградския проход (Арабаконак) и освобождаването на София.
В писмата си руските войници и военни кореспонденти не пестят похвалите си за местното население и помощта, което то оказва на руските войски. Това е видимо и в наскоро публикуваните бележки на руския журналист Е. Утин, който изпраща редовни очерци за военните действия за изданието "Вестник Европа".
Заедно с всички останали прояви на саможертва и чрез активното си участие във войната (над 40 000 души са ангажирани с военните действия, а над 20 000 българи са убити в хода на войната), българският народ не просто получава, а заслужава своята свобода.
Днес, в руски и български сайтове и медии може да прочетете всякакви нелепици за Освободителната война, за предадено доверие (и от двата народа), за поругана памет и т.н. и т.н.
Важното е да помним, че хората, които през 1877 г. са пролели кръвта си, са знаели за какво го правят и за тях не е имало съмнение каква е била войната и за какво точно се е водела .
Да, руските политици (както политиците на всяка Велика сила), са водели своята политика без излишни сантименталности и братски чувства. Това се показва от начина, по който граф Игнатиев проиграва мечтата за обединена България в Сан Стефано, за да може родината му да получи Бесарабия и Кавказ по договора в Берлин.
Но не може да има съмнение, че обикновените руски войници са се сражавали с една искрена жертвоготовност, която е ясно усетена и отчетена от тогавашните българи.
Проблемът отново идва от този пуст стремеж за черно-бял свят, според който в България има твърде много или твърде малко паметници на руската армия.
Нека го кажем така, в България действително има много монументи на една руска армия, но недостатъчно много от тях са посветени на правилната армия освободителка.
