Малко са музикалните групи, успели да сътворят някой безспорно колосален албум, който дефинира собствена ера в музиката, става символ на цяло поколение и се превръща във вечна класика.
Групите с такова постижение са същински легенди. Но дори за тях обикновено се оказва непосилно да създадат велик албум два пъти поред.
Естественият стремеж на музикантите е с всяко следващо издание да надскачат предишното, но е нормално понякога върховете да бъдат последвани от спадове - и се случва великият албум да се сдобие с разочароващ наследник.
Пример за това са изброените по-долу групи.
Те са сред най-значимите в рок и метъл историята, но няма как цялото им творчество да е еднакво качествено. И днес си припомняме как едни от най-силните им издания бяха последвани от такива, които по една или друга причина не отговориха на очакванията.
Не че въпросните албуми са лишени от достойнства и не че си нямат заклети фенове - просто останаха далеч от класата на своя предшественик.
Хубавото е, че че при повечето от тези групи спадът се оказа само временен и със следващи издания те се върнаха към по-добрите си дни.
Technical Ecstasy - Black Sabbath (1976)
Поредицата от 6 албума, с които Black Sabbath създават и развиват хеви метъла, са едни от най-ценните и качествените в музикалната история. Повечето групи не могат и да мечтаят за такъв каталог.
Но за седмия албум легендарната банда губи фокуса си и причините не са една и две - скъпият и проточил се звукозаписен процес, засилващите се проблеми на фронтмена Ози Озбърн с алкохола и наркотиците, зараждането на пънк сцената, която превзема вниманието на слушателите.
Black Sabbath се отдават и на доста музикални експерименти с акцент върху синтезаторите, а това определено не е най-силната им страна. Резултатът е албум, който разочарова публиката и критиката след перфектната серия от незабравими хеви метъл издания.
Draw the Line - Aerosmith (1977)
Четвъртият албум на звездната бостънска формация се казва Rocks и е абсолютна класика в хард рока. Той достига платинен статут и циментира Aerosmith като суперзвезди на седемдесетарския рок.
След него обаче започват тежки времена в кариерата на Стивън Тайлър и компания. Наркотиците напълно превземат ежедневието на музикантите и превръщат Draw the Line в доста несвързан и някак недовършен албум.
Макар че постига комерсиален успех, Draw the Line е ясен знак, че нещата в Aerosmith не се развиват добре, а по-късно китаристът Джо Пери признава, че албумът отбелязва началото на упадъка на групата.
През 90-те обаче Aerosmith изживяват невероятен ренесанс и се доказват като легенди в бранша.
The Long Run - Eagles (1979)
Hotel California е сред албумите, които не се нуждаят от представяне и присъстват в колекцията на милиони рок ценители.
Невероятните мелодии и китари на Eagles се разгръщат до пълния си потенциал в един от най-успешните албуми на всички времена.
След като той излиза, звукозаписната компания притиска групата да запише негов наследник възможно най-бързо, независимо от факта, че Eagles тъкмо са приключили изтощаващо промоционално турне.
The Long Run също е изключително успешен, но остава далеч от качеството на Hotel California и на останалите върхови моменти в творчеството на Eagles.
The Final Cut - Pink Floyd (1983)
Златната ера на Pink Floyd приключва с The Wall - епохален концептуален албум за отчуждението и фалша, ненадминат и свръхактуален и днес.
Макар и състоящ се от композиции на Роджърс Уотърс, албумът е обогатен от приноса на останалите трима членове на групата и за влиянието му върху музиката могат да се изпишат цели научни трудове.
Но по същото време отношенията между Уотърс и останалите в групата се разпадат напълно, което се отразява пагубно на следващия албум.
The Final Cut съдържа хубави песни, но е откровен солов проект на Уотърс, а Pink Floyd просто престават да бъдат група с обща творческа енергия, каквато са в годините около създаването на албуми като The Dark Side of the Moon.
Уотърс продължава да пише на любимата си антивоенна тематика, но очевидно вече гледа в различна посока от останалите и напуска групата през 1985 г., за да се впусне в дългогодишна съдебна битка за правата върху името и песните на легендарната формация.
No Prayer for the Dying - Iron Maiden (1990)
Seventh Son of a Seventh Son (1988) е колосален албум, в който британската хеви метъл машина разширява стила си с все повече прогресив влияния.
Наследникът No Prayer for the Dying обаче е белязан от напускането на китариста Ейдриън Смит заради творчески различия и се проваля по всички параграфи, по които Seventh Son of a Seventh Son постига успех.
Липса на хитове, по-слаба продукция, спад при композициите, които нямат предишната свежест и оригиналност - това се оказва изданието, с което започва упадъкът на Maiden през 90-те.
On Every Street - Dire Straits (1991)
Финалният албум на класическата британска блус рок банда е наследник на невероятния Brothers in Arms (1985), абсолютен връх в творчеството на Марк Нопфлър и компания.
Brothers in Arms поставя характерния блусарски китарен стил на Нопфлър в модерен поп рок контекст, а текстовете разглеждат с ирония музикалната индустрия в зората на MTV ерата.
On Every Street изглежда по-скоро като блед опит за повтаряне на формулата.
В онези години Нопфлър вече е решен да преследва самостоятелна кариера и прави последно усилие с бандата за 12 песни, останали твърде далеч от вдъхновението и въздействието на Brothers in Arms.
Be Here Now - Oasis (1997)
(What's the Story) Morning Glory? е определящ албум за цяла генерация, израснала с предвожданата от Oasis бритпоп вълна.
Тогава манчестърската банда се чувства на върха на славата и това повлиява на композициите в Be Here Now, за които целта е да звучат възможно най-грандиозно и хитово.
Резултатът обаче е по-скоро бъркотия, несъмнено повлияна от усилената употреба на наркотици от цялата група.
Кокаинът е неизменен помощник на музикантите по време на записите, но явно не им носи някакво допълнително вдъхновение - и като изключим някои проблясъци като Stand by Me и D'You Know What I Mean?, песните в Be Here Now са по-скоро невзрачни.
Този провал нанася тежък удар върху популярността на Oasis, които така и не успяват повече да достигнат нивото на първите си два албума.
Minutes to Midnight - Linkin Park (2007)
Една от последните рок групи, успели да направят огромен пробив в мейнстрийма, Linkin Park извеждат ню метъл стила до неподозирана популярност.
Вторият албум на калифорнийците Meteora съдържа суперхитове като Numb и Faint, а за неговия наследник групата подхожда още по-амбициозно.
Нает е прочутият музикален продуцент Рик Рубин и под влиянието на страничните проекти на лидерите Честър Бенингтън и Майк Шинода, стилът е променен повече към стадионен рок.
Резултатът от този завой в звученето в никакъв случай не е лош и албумът произвежда хитовата What I've Done.
Но фенове и критици са доста разделени в оценките си за Minutes to Midnight, като доста от тях отчитат, че Linkin Park губи уникалността си и се превръща в просто поредната група с комерсиално поп рок звучене.
