Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

За българското образование - лошата и добрата новина

Образованието ни в момента е в много деликатна ситуация Снимка: БГНЕС
Образованието ни в момента е в много деликатна ситуация

Образованието е тема, която засяга всички - и тези, които са го получили, и тези, които са били лишени от него и мечтаят да бъдат образовани. Образованието е любима тема на журналисти и политици, но само в случай, че не трябва да задълбават. Защото, ако задълбаят, тогава става ясно, че не може да се говори ей така за образованието "по принцип", а става дума за "образователна система".

Всяка система се състои от множество различни елементи, които работят в хармония и когато се променя един елемент, то трябва да се има предвид, че някъде другаде системата може да даде грешка. Това важи по принцип за системите и с още по-голяма сила за една образователна система. Следователно трябва да се пипа много внимателно.

Образователната система в България, особено тази, която засяга средното образование, е сред възможно най-консревативните системи в държавата. Тя засяга средно по приблизително 65 хиляди ученици във всеки от дванадесетте випуска от първи до дванайсети клас, което прави приблизително 780 000 ученици, обучавани от около 75 000 учители.

Новината такава, каквато е

В момента образователната система се намира в много деликатна ситуация, тъй като в рамките на следващите 8 години 70 на 100 от учителите ще трябва да се пенсионират. Това, изразено в цифри, означава, че 52 500 учители ще трябва да напуснат системата поради напреднала възраст.

Лошата новина

Нека си представим, че държавата не започне да взима мерки да привлича млади специалисти в тази професия. Учители ще продължават да стават хора, които не могат да правят друго, стартовата им заплата ще бъде 450 лв. (230 евро) на месец и едни недоволни от живота си хора ще трябва да учат нашите деца как да се справят с трудностите, които ги очакват извън училище, след завършване на средното образование. С други думи - едни неудачници ще трябва да учат децата ни да бъдат успешни и доволни от живота.

Тези недоволни млади хора, които все пак се решат да станат учители, няма да бъдат петимни да получават допълнителни квалификации, тъй като това само ще ги натоварва без допълнително заплащане (както е в повечето случаи днес), а на всичкото отгоре ще бъдат изключително малко. Така образователната ни система е изправена пред реалната възможност да не може да намери кадри, които са квалифицирани да бъдат учители. Това при всички положения означава катастрофа, защото учителите, които преподават от 1-ви до 12-ти клас в българските училища, са тези хора, от които зависи степента на функционална грамотност у бъдещите пълнолетни граждани, а те на практика ще движат икономиката и обществото.

Липсата на функционална грамотност, общо взето, е невъзможността на един пълнолетен индивид да обработва критически информация или невъзможността да разпознае проблемите в реалността, които могат да бъдат решени със средствата на математиката. (Резултатите от последния тест PISA, който изследва тъкмо това, могат да бъдат видяни в подробности тук.)

После няма какво да се чудим защо резултатите на изборите са така ужасяващи.

Добрата новина

Добрата новина е, че при предприемането на определени конкретни стъпки, държавата има цели 8 години да подготви досттатъчно добре квалифицирани и мотивирани хора, които да поемат образованието на нацията. Стъпките са съвсем конкретни и са със статута на conditio sine qua non, т.е. условие, без което не може, своеобразен санитарен минимум, от който може да започне дебатът за промяна в образованието:

1. Увеличаване на учителските заплати и съответно създаване на възможност за растеж "в кариерата". Един млад специалист, който има потенциал да стане учител, трябва да има защо да предпочете учителската професия, и то с ясното съзнание, че може да расте в кариерата, а не да започне работа като учител по физика и да се пенсионира като такъв.

2. Създаване на условия за максимална автономия на училищата извън сегашния начин на разпореждане с делегираните бюджети. Делегираният бюджет е, простичко казано, броят на учениците, записани в училището по т.нар. единен разходен стандарт (който варира като размер, но средно за страната е около 1364 лв. на ученик за една учебна година) и една дузина коефициенти. Когато един директор получи този бюджет, той има ясни предписания колко и за какво може да харчи.

Но ако директорът е добър мениджър, т.е. добър стопанин на училището и успее да привлече дарители или пък, например, реши да даде физкултурния салон под наем на някоя карате-школа, то този приход не отива в бюджета на училището, а в бюджета на общината и тя решава как да разпределя ресурсите. Т.е. директорът е един вид разпределител на едни средства, които не може да увеличава. Ако можеше, то тогава училищата биха били във възможност с оглед на резултатите да имат повече ученици (нещо, което се случва в много малка степен и сега), но и директорите щяха да имат възможността да създават по-добри условия за работа и по този начин да привличат най-добрите учители.

3. Работата с електронни платформи за образование вече е задължително условие, за да бъдат привлечен интересът на учениците. Електронните платформи за обучение създават много възможности, които пестят време на ученици и учители, но също така и дават особено важна обратна връзка за постигнатите резлутати. Това създава възможност учителят да вземе качествено ново педагогическо решение и да подобри работата си значително.

Това, разбира се, е само началото на сериозната и устойчива реформа в образованието, защото е необходимо всяка промяна да бъде законово обусловена, а така очакваният нов закон при вече втори парламент не може да бъде приет.

*Емил Джасим e програмен директор в Център за образователни инициативи.

   

Най-четените