"Покажете ми герой и ще ви напиша трагедия"
През 1986 г. в ядрената сянка на инцидента в Чернобилската АЕЦ, един от най-талантливите съветски учени ще изпита на гърба си думите на Франсис Скот Фицджералд.
Може да се каже, че тази история приключва на 27 април 1988 гoдина, когато в своя кабинет е намерен обесен академик Валерий Легасов. Той е едва на 51 години, но не само, че е сред най-големите светила на съветската наука, но е придобил и световна известност покрай ядрения инцидент в Чернобил.
Какво води до самоубийство академик Легасов?
Всичко започва точно две години по-рано - в слънчевото утро на 26 април 1986 година. Денят е събота и академик Легасов отива на прозаично партийно събрание в Министерството на средното машиностроене (по това име се крие министерството отговарящо за ядрената индустрия в СССР).
Академикът е изключително талантлив химик, чиято научна кариера се развива със завидна скорост. На 31 години той е кандидат на науките. Пет години по-късно е вече доктор на химическите науки. На 42 е професор в Московския държавен университет, а през 1981-ва е избран за член на Академията на науките на СССР.
След две години е избран и за първи заместник на Института за атомна енергия "Курчатов".
Талантът, принципността и твърде бързото му издигане не му носят много приятели.
Но да се върнем към сутринта на 26 април 1986-та. Веднага след събранието съобщават на Легасов, че е включен в правителствена комисия, която трябва да изясни какво точно се случва в Чернобилската АЕЦ, тъй като по-рано там е станал взрив.
Академикът не се занимава пряко с ядрени реактори, но в съботната утрин е един от малкото учени от института "Курчатов", които са открити на работа.
Последва полет до Киев, а оттам комисията с автомобили поема към Чернобилската АЕЦ. Въпреки, че от инцидента са минали над 18 часа, в тромавата бюрократична система на СССР практически не протича достоверна информация.
Легасов и други членове на комисията се товарят на военен вертолет и оглеждат пострадалата АЕЦ от въздуха. Пред тях се разкрива страшно зрелище.
На дъното на разрушения корпус на четвърти енергоблок в малиново сияе оголеното ядро на атомен реактор. Гледка, която никое човешко същество не би трябвало да види.
В нощта на 26 срещу 27 април мащабите на инцидента бавно започват да стават ясни. Радиоактивността в някои райони на централата е 40 пъти над фаталната доза за човек.
Най-страшен е пожарът, който тлее в реактора.
Преди експлозията в него е имало около 2400 тона уран и графит и всяка секунда в атмосферата се изхвърля невероятен букет от силно радиоактивни и токсични радионуклиди.
Легасов, който поема научната част на операцията, предлага в реактора да се хвърля пясък и глина с надеждата да бъде прекратено горенето.
Още на следващия ден военни вертолети започват да хвърлят торби с пясък и глина, а след няколко дни и олово и бор. Облъчването, което екипажите поемат е огромно.
В първата нощ след експлозията въпросът с евакуацията на град Припят остава да виси.
Жителите на града поемат огромни дози радиация, но в Москва още се колебаят. Легасов настоява евакуацията да започне час по-скоро. Заповедта за това идва едва в 11 часа на 27 април - почти 36 часа след инцидента.
Ужасът, който цари в Чернобилската АЕЦ, достига библейски размери.
Легасов разбира, че на плещите му пада товар, за който нито е подготвен, нито е искал. На 27 април академикът лично откарва брониран автомобил до сградата на четвърти реактор, за да бъде замерена там радиацията. Дозата, която Легасов поема, със сигурност нямаше да му позволи да доживее дълбока старост. Казват, че той се излага на нея, за да получи моралното право да праща други на сигурна смърт.
Нещо, което му се налага да прави твърде често в следващите седмици.
Реакторът продължава да гори и да повишава температурата си. Разтопеното атомно гориво и графит придобиват лавообразна форма и започват да прогарят долната част на реактора.
Легасов се страхува точно от това развитие. Помещенията под реактора са пълни с вода, защото в първите часове след инцидента се изливат хиляди тонове от нея в опит да се ограничат пораженията.
Ако лавата достигне до водата, то може да се очаква мощна вторична експлозия.
Според академика тя ще е достатъчно силна да унищожи останалите три реактора в Чернобилската АЕЦ. Радиоактивното замърсяване в този случай ще обезлюди огромна част от СССР.
Легасов настоява водата в помещенията под реактора да се изпомпа, но това е невъзможно, тъй като на ръка трябва да се отворят няколко шлюза.
Трима доброволци са пратени на сигурна смърт. Шлюзовете са отворени, водата изпомпана, а години по-късно, когато помещенията се изследват подробно, се вижда, че разтопеното ядрено гориво наистина е пробило бетона и е можело да достигне водата.
На 5 май Легасов се връща в Москва. Лицето му носи "ядрения загар" на човек, продължително излаган на високи дози радиация. Академикът докладва пред ЦК на КПСС и веднага се връща в Чернобил.
Той остава в атомната станция през цялото лято, непрекъснато работейки върху изникващите нови и нови проблеми.
От онези дни е запазена и кинохроника, в която журналист пита Легасов дали в Чернобил радиацията е опасна. Камерата запечатва горчивия му смях. Легасов крие своя дозиметър в кабинета си, знаейки че отдавна се е изложил на прекалено големи дози радиация.
През август 1986-та става ясно, че СССР трябва да докладва пред Международната агенция за атомна енергия (МААЕ). Със съставянето на доклада е натоварен Валерий Легасов и подчинените му от института Курчатов.
Изначално Легасов иска да опише цялата истина за инцидента.
В месеците, които той прекарва в Чернобил, в него се натрупа абсолютно отвращение от неглижирането на ядрената безопасност в СССР и системните грешки на съветската ядрена индустрия.
Академикът събира десетки случаи на ядрени инциденти, открива сериозни пропуски и технически несъвършенства в конструкцията на експлоадиралия реактор РБМК-1000, ясно описва атмосферата на безсмислена секретност, която цари в ядрената индустрия на страната.
Докладът е изготвен и даден в ЦК на КПСС за съгласуване.
Когато апаратчиците се запознават с изводите на Легасов и намерението му тази информация да бъде дадена на света, се чуват предложения за неговото подвеждане под отговорност за държавна измяна.
Но на държавното ръководство на СССР е ясно, че светът чака отговори и място за лавиране няма. Взето е решение докладът да се пренапише и смекчи. В ревизираната му версия няма откровени лъжи, но се премълчават важни данни за ненадежната работа на реакторите РБМК-1000, а основната вина е хвърлена върху операторите на реактора (които в голямата си част са вече мъртви).
Легасов е инструктиран да се придържа максимално към одобрения доклад и да не отговаря на допълнителни въпроси.
На 25 август във Виена започва конференцията на МААЕ. Легасов изчита сам целия 400-страничен доклад. След това в продължение на часове отговаря подробно на въпросите на водещи експерти в областта на ядрената енергетика.
Световната общност остава доволна, но в ЦК на КПСС са бесни, че Легасов дава много допълнителна информация за инцидента, която не е минала през партийната цензура.
На 1 септември 1986-та академик Валерий Легасов навършва 50 години.
Протоколът в научните среди в СССР говори, че той трябва да получи званието „Герой на социалистическия труд". Вместо това Легасов се прибира с евтин съветски часовник с посвещение.
За съветското ръководство своенравният химик започва да се превръща в досадна пречка за погребване на чернобилския инцидент.
Историята помни няколко сериозни сблъсъка между Легасов и Горбачов по време на заседания на ЦК на КПСС. Апаратчиците искат цялата вина да се хвърли на операторите на реактора и с това случая да приключи.
Легасов държи на падането на секретността около съветската ядрена индустрия, която до голяма степен е виновна за инцидента. Слабостите на реакторите РБМК-1000 са били известни, имало е и предишни инциденти с тях. Обаче поради секретността, за операторите в Чернобилската АЕЦ поверените им реактори са безупречни.
Критиките на Легасов към РБМК-1000 му спечелват могъщ враг - академик Анатолий Александров - научен ръководител на проекта, глава на съветската Академия на науките и началник на Институт "Курчатов".
Тръгват слухове, че Легасов иска да пенсионира Александров и да заеме поста му в ядрения институт.
Легасов има и друга принципна критика. Съветските АЕЦ се строят без херметични бетонни бункери, в които да се поставят реакторите. В случай на инцидент като чернобилския, тези бункери могат да ограничат ядреното замърсяване и дори и при взривен реактор, заразяването на природата да е минимално.
Но петилетните планове си искат своето, реакторите РБМК трябва да са евтини и масови, а в мита за мирния атом вярват всички. Затова и бетонни укрития не се строят.
През 1987-ма изследванията върху взривилия се четвърти реактор показват, че хвърлянето на пясък и олово върху него са били безсмислени.
Враговете на Легасов използват това за атаки срещу него.
Академикът изпада в тежка депресия. Здравето му също започва да се влошава. През август той опитва да се самоубие със свръхдоза приспивателни, но е спасен, а случката е представена като неволна грешка.
През есента на същата година в СССР вече бушува "гласността" и "перестройката". Легасов се изпълва с надежда, че критиките му към системата ще бъдат чути и ще бъдат взети категорични мерки за подобряване на безопасността в съветската ядрена индустрия.
Академикът пише пространна статия озаглавена "Моят дълг е да разкажа", в която описва реалните причини за чернобилския инцидент, дава примери за опасната бюрократщина, която властва в министерствата на енергетиката и на средното машиностроене, настоява за влагане на повече средства за безопасност.
Статията, която трябва да се появи на страниците на вестник "Правда", е спряна от цензурата.
В началото на 1988 година Легасов отново е предложен за званието "Герой на социалистическия труд", но лично Михаил Горбачов отказва да го включи сред наградените.
През пролетта академикът се опитва да използва малкото му останал авторитет и връзки, за да организира в СССР агенция за ядрена безопасност. На 26 април 1988 г. идеята му официално е отхвърлена.
Легасов се прибира в дома си съкрушен и на другия ден е открит обесен.
След смъртта му са намерени пет аудиокасети, на които той записва спомените си около чернобилската авария. Много от ключовите моменти в разказа му липсват. Говори се, че касетите внимателно се прослушват и местата, в които се разкрива абсолютната безотговорност на съветското ръководство, най-вече в първите дни след инцидента, са изтрити.
Под предлог, че са радиоактивни, всички записки на академика са иззети от властите.
Смъртта на Легасов, обаче не може да бъде скрита.
Първоначално властите се опитват да прикрият, че академикът е сложил край на живота си, но новината плъзва сред съветските научни среди. Три седмици по-късно "Правда" публикува статията му "Моят дълг е да разкажа", която дава импулс за промяна в съветската ядрена индустрия.
През 1993 година Русия предоставя на МААЕ ревизиран доклад за чернобилската авария, в който открито се говори за несъвършенствата на реакторите РБМК-1000.
Три години по-късно руският президент Борис Елцин награждава посмъртно Легасов със званието "Герой на Руската федерация" за смелост, мъжество и героизъм при ликвидацията на последиците от чернобилската авария.
