Че има нещо подозрително в тая работа, осъзнах, когато реших да потърся нестандартни идеи за подарък за рождения ден на приятелка.
Изведнъж Google ми предложи пет спонсорирани връзки за кулинарни курсове.
То са кулинарни академии, гурме-ателиета, готварски лаборатории - всички искат да ме обучат на тънкостите в занаята, на специални техники, на дегустации, на здравословни алтернативи и на магическите умения да пленявам с храна. И са насочени към всякакви възрасти и полове - към домакини, които да се научат да правят хляб от 7 вида пшеница; към мъже, които да смаят половинката си с алгоритъма на френския макарон; към деца, които да месят тесто успокояващо; даже към възрастни самотни дами, които да разтворят сетивата си за сушито и екзотичната кухня на Изтока.
Направо да се чуди човек защо са ни професионалните училища по готварство, след като само с един вълшебен тридневен курс за 200 лв. може да станете Богинятата на сорбетата.
Разбира се, това занимание е елитно, то не е за всеки.
Никъде в него не се предлагат рецепти за туршия, боб чорба или тройка кебапчета. За да бъдете допусната в класното гурме общество, трябва да сте наясно какво е кандиране, поширане, фаршироване и шпиковане.
Трябва да ахкате възторжено на тапенадата за предястие, сладкиша с шато за десерт и жигото с ал-данте за основно ястие.
Това че може да нямате хал-хабер какво да очаквате в чинията си и да се чувствате на този фон неизискана и даже малко проста - е проблем, който новата гурме-мода у нас не зачита.
Тя поднася зеленчуците винаги конкасе и се бори с обикновената запръжка като с вредител №1 на републиката.
Разбира се, на въпросната гурме-култура здравословността й е жизнено важна.
Тя презира глутена толкова свирепо, колкото и с целулита. Остро заклеймява неподправеното удоволствие от порция пържени картофи със сирене, защото не мери продуктите в грамове, а мери храната в калории. Заради нея жените, които си позволяват четвърт ореховка с кафето, после се бичуват с тридневен глад, след който се захранват с чай за отслабване.
Сигурно ще кажете, че не виждате нищо лошо в това свободното време на жените да се запълва със занимания от типа "как да си приготвим домашна паста" или „как да си направим хоум-мейд шоколадови бонбони". И ще бъдете прави, разбира се!
Моят бунт е срещу пресоляването с манджите.
Както и срещу претенциозността в храната - от правенето до консумирането й. Не разбирам защо в повечето т.нар. „реномирани" ресторанти човек трябва да се чувства пред менюто като на изпит по квантова физика.
Като си пусне сутрин радиото - обилно да го гарнират с всевъзможни рубрики за диетично хранене, а вечер по телевизията да го глазират с неспирни кулинарни дуели, мастър-шоута и черешки на тортата до степен, в която да се чувства виновен, че не готви денонощно.
Всичко това формира онази консуматорска култура, според която материалната храна вече е равна по важност с духовната, защото - видите ли - е естетски направена и естетически поднесена.
Внушава ни се, че да хапнеш едно филетирано телешко е също толкова стойностно, колкото да прочетеш Кафка. До такава степен навиците ни се подчиниха на храната, че дори и когато ходим на кино, преди да попитаме „кой филм ще гледаме", се питаме „къде ще ядем после". И вече никой не помни, че Исус успя да нахрани 5000 човека с пет хляба и две риби (Мат. 14:17) не толкова, защото им даде ядене, а защото ги засити с вяра.
Храната безспорно е важна, даже в известен смисъл божествена, но фетишизирането й си е чиста форма на психическо отклонение.
Защото в крайна сметка храната е потребност на стомаха. А потребностите на сърцето са съвсем други.
