Разглеждам снимките си от последните ми почивки покрай морския бряг, макар че заниманието е скучно и монотонно - вълни, залези, някое и друго селфи, котки...
Имам само няколко кадъра на храна, нямам нито един на касова бележка.
Намирам го за нормално, за мен морската ваканция е време за плаж, слънце и ядене на морски дарове. Точно ядене, а не опит да изям обитателите на половината Черноморие наведнъж.
Затова с ужас гледам на тенденцията "Живея, за да ям", обладала немалко български туристи.
Чувствам се като баба, чиято градинка е покосена от буря и пред телевизията достолепната дама заради шока си казва "Ей такова чудо не съм виждала!". Та и аз така - ей такова чудо в лятото на други години не съм виждала нито в социалните мрежи, нито извън тях.
Вече не стига само да си поръчаш и да пристигне вкусна храна.
При кацането на чинията на масата ястието се снима, споделя и се започва анализ какъв му е грамажът и какво е съотношението грамаж-цена. Един поглед из социалните мрежи ме убеждава, че това не е изолиран случай, а пандемия, в която пострадалите не говорят за нищо друго от почивката си, освен за храна.
Яденето измества всичко друго, за което всъщност човек отива на море - морето, пясъка, слънцето, блаженото блеене в небето без грижи и работа.
Страхът от глад от своя страна е атавизъм, който би трябвало отдавна да сме загърбили.
Няма да се случи нищо страшно с организма ни, ако вместо 500 грама панирани калмари изядем 400. Няма да ни стане зле, ако насред най-големите жеги не ядем на закуска, обяд, следобедна закуска и вечеря, при това следейки стриктно порциите да са достатъчни, за да нахранят няколко гладни африканци.
Извън диетичните дилеми около яденето и преяждането, тенденцията човек да е толкова фокусиран върху яденето е обезпокоителна.
В опита не да се яде, а направо да се плюска като за последно, на заден план остава идеята да си на почивка. Тя не е стомахът ти да плаче при вида на поредното огромно блюдо, което идва към масата, и телефонът да е в "нисък старт" за снимки, а мозъкът да се отърве за кратко от битовизмите.
Да си на почивка значи да пуснеш мислите си във ваканция и да не ги занимаваш с дребнотемия.
А яденето, колкото и да го обичаме, си е точно такова за хората с възможности да са на море - дребнотемие.
Питането "Какво ще ядем и къде ще ядем?" замества нечестно далеч по-важните въпроси - "Какво ще видим днес?", "Какво ще преживеем днес?". Храната би могла също да бъде преживяване, само ако е извадена от банализмите, а не когато е първенецът сред тях.
Пък и в крайна сметка въпросът е какво искаме да запомним от едно море.
И се съмнявам препълненият до пръсване търбух да е това, с което искаме да се сещаме за последната си ваканция. Почивката не се измерва в грамове, измерва се в мигове, за които ще се сещаш и след нея. Срамота е единственото, което е увековечено от ваканцията, да са чинии.
