Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Какво ще ядем" - домашен психо-трилър по време на изолация

След края на извънредното положение ще има нов закон - тотална забрана над този въпрос! Снимка: iStock
След края на извънредното положение ще има нов закон - тотална забрана над този въпрос!

"Какво ще ядем?" е влудяващият въпрос, който се чува вкъщи четири пъти на ден, два месеца поред, в работни и почивни дни, в делник и празник. Понякога го чувам в кошмарите си, а докато съм будна, ми се струва като дежавю. 

Но как се стигна до това толкова да намразя тези три думи, подредени в точно този ред?

В началото всичко започна оптимистично. Ще стоим вкъщи - добре. Ще имаме време едни за други - добре. Ще работя дистанционно и същевременно ще помагам на двете деца с дистанционното им обучение... добре?

Никой обаче не подозираше колко кратък ще се окаже списъкът с ястия, които въртим у дома, и колко скромни ще се окажат кулинарите ми способности (а имах други претенции).

След като преминах през рецептурника на мама - боб, мусака, леща, зеленчукова супа и супа с месо и т.н., започнах да надграждам.

Пак участваха същите продукти, но ги осъвремених. Бобът деконструирах, лещата превърнах в брауни. Картофите преминаха през всички познати термични обработки, а пробвах и няколко непознати техники (и не, от тях не става зеленчукова пяна). Вложих и солидно въображение в супите и... започнах да ги пасирам.

След като ентусиазмът за експерименти понамаля, за сметка на все така постоянния глад на четиримата души вкъщи, спасение потърсихме в готварските предавания. Онези с усмихнати домакини с хубав маникюр или талантлив млад готвач, който не е работил достатъчно време в ресторанти, че да се превърне в крещящо чудовище като Гордън Рамзи.

Със своите рецепти със сусамово мляко, амарант, рибай стек и гъби матаке обаче те предизвикаха само обилно слюноотделяне и няколко псувни на тема "не се мисли за хората в криза".

Започнаха да се раждат злочести помисли за поръчване на храна. Лукс и детски кеф! След два дни на пици и пържено пиле обаче изхвърчаха толкова пари, колкото за цяла седмица на "обикновена храна". Във време, в което джобът изисква пестеливост, бързо се отказахме от греховното преживяване да плащаме на друг да ни готви.

Отчаянието се трупаше, а гладът не стихваше. Перспективата за свекърва, живееща наблизо и притичваща час по час с дрънчащи буркани с любимите гозби на синчето ѝ от детските му години, започна да ми изглежда все по-изкушаваща.

Уви, и тя не е достъпна в момента, макар че ако беше, кой знае какви щяха да са последствията. И все пак от другата стая отново се чува злокобното: "Какво ще ядем?". Животът ми се превръща в готварски психо-трилър...

В тази нелека ситуация не остана безучастен и главата на семейството - запретна ръкави и той, жалейки ме за това, че докато свърши осемчасовата ми смяна, те са изяли всичко без да оставят за мен. Не само това, но и са напълнили мивката, внимателно подреждайки съдовете така, че да не се срутят, докато някой минава наблизо.

И не, съпругът ми не започна да мие. Започна да готви!

Първо изпече наденица на скара. После изпържи яйца. После изпече наденица и изпържи яйца едновременно.

Скоро се видя достатъчно надобрял, за да завърти яйцата и в по-сложни вариации, и не след дълго опитахме миш-маш без лук (забравил, но ние не съдим строго) и яйца по панагюрски, но вместо кипнати във вода, бяха по специална рецепта ала-мъжа ми - пържени и залети с кисело мляко.

Някъде по това време осъзнах силата на проклятието "внимавай какво си пожелаваш". Можете да се досетите, че съм си пожелала да ме отмени по-истински в готвенето. Стигна се до такъв опит. Наречете ме мрънкаща, недоволна и неблагодарна, но след като през онзи ден не можах да се концентрирам в работата си заради въпроси от рода на "Къде е черният пипер?", "Имаме ли моркови?", "На колко градуса да е фурната и само отгоре или само отдолу?", се заклех до края на изолацията да готвя само аз.

Децата също придобиха ценно умение през това време - научиха се безпогрешно да различават кога е време за пазар. Дойде ли ред на спагетите с кетчуп, значи хладилникът е празен и предстои екзотичното преживяване "ходене до магазина с маски, ръкавици и гети".

Така след само четири седмици в изолация със семейството, се оказа, че хапването на крак в офиса и пестеливо приготвената училищна храна не са толкова лоша алтернатива.

На сагата "какво ще ядем" обаче ѝ се вижда краят. Ей го, още две седмици, в които пак ще извъртя боба, мусаката и лещата по няколко пъти и извънредното положение ще е свършило.

Сигурно е обаче, че вкъщи след това ще има нов закон - никой никога повече да не задава онзи проклет въпрос, или поне не така конструиран. 

Най-четените