През последните няколко години на Богоявление все си намираме сочен повод за ожесточени обществени дебати - леденото мъжко хоро на калоферци.
Склонната към патетичност бурна българска душевност се дели на две по този въпрос.
От една страна са тези, които виждат в ритуала доказателство за несломимия древен български дух, а танцуващите мъже - като наследници на Ботев и Левски, пазители на българщината. От другата пък цинично стоят онези, за които тази традиция нито е древна, нито е оригинална.
Истината е, че хорото във водите на река Тунджа почти по всяка вероятност е сравнително ново изобретение.
До момента историци и етнографи не са открили каквито и да е доказателства подобен ритуал да е провеждан през Възраждането, еле пък по-рано.
Единственият историк, който е лансирал някаква теория за по-стария характер на хорото, е покойният вече Божидар Димитров, а всички знаем, че той имаше едно по-скоро ексцентрично отношение към историята, което рядко се градеше върху реални извори.
Песните, на които се изпълнява мъжкото хоро - "Майце си" и "Залюбила е Василка", нямат нищо общо с празника - нито с църковния Благовещение, нито с народния Йордановден. Още по-малко автентично пък изглеждат вкараните вътре знамена, саби и други пособия, които могат да се видят в последните години в Калофер по време на празника.
Напълно разбирам онези, които се дразнят на ритуала. И тук причината не е самият танц или нещо около него, а се крие в самата среда на гръмът псевдопатриотизъм, която наблюдаваме от над десетилетие.
Има толкова много примери как чувството на обич и уважение към историята и традициите бива експлоатирано и от него се раждат някакви диви безумия - българи са строили египетските пирамиди, българите са най-древния народ на Земята, Кольо Фичето е поправял Нотр Дам, Христофор Колумб всъщност е сираче от България и какви ли не още дивотии.
Хорото трябва да се тропа абсолютно навсякъде - от Рилските езера, през плажа на Халкидики до центъра на Брюксел, за да може всички да видят и да ахнат възхитено в преклон към българищната... по примера на Бай Ганьо в банята.
След всичко това е напълно нормално много хора да развият определена чувствителност към традиции, които претендират за древност, без такава да има наистина.
Въпросът обаче е друг - няма значение кога е измислен ритуалът с леденото хоро - дали през древността, дали по време на Османското робство, или някъде между 70-те и 90-те години на XX век.
Няма значение дали танцът на мъжете от Калофер, подхранван с вино и песни през цялата предна нощ, ни харесва, или ни дразни по отделно. Важното е, че ритуалът постига някакви реални резултати.
Калофер вече има своята традиция, която е установена и най-вероятно ще продължи да се предава сред местните още много дълги години. Тя създава у калоферци чувство за местна гордост и те са готови да я бранят независимо от всички критики и независимо дори от фактите.
Леденото хоро е вече е неделима част от идеята за Калофер.
Нещо повече - ритуалът се разпростира и по други места. Вече ледени хора могат да се видят и в много други български градове по всички краища на страната. Значи има нещо работещо в тази идея.
Защото в крайна сметка важна е емоцията, която изживяването оставя след себе си.
А тези мъже, които влизат леко подпийнали в студените води на реката, за да попеят и да потанцуват на фона на тъпани и гайди, излизат оттам с чувството, че са участвали в нещо по-голямо от тях самите. Че пазят традициите по този начин и подхранват идеята за българщината.
Нима има нещо лошо в това? Ако и традицията да не е най-старата в българския календар на обичаите.
Леденото хоро работи и защото през уикенда в и край Калофер едва ли има и свободна стая в хотел, да не говорим за къща за гости.
Подобно на кукерския фестивал "Сурва", калоферският леден ритуал докарва приходи за града и общината. Стимулиран е туризмът, хората се забавляват и харчат пари.
Защото след като рано сутринта видят как групата мъже танцуват в реката, може да отскочат до местния музей, може да разгледат някоя и друга забележителност в града и после да хапнат в местен ресторант или механа.
За бизнеса в Калофер - малко градче без кой знае каква индустрия, това е добре дошло.
Така че може би е крайно време да оставим мъжкото ледено хоро на мира.
Харесва ни, или не, то вече е част от българските традиции по един добре работещ начин.
