Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Той бе като син за Моуриньо и спечели требъла в Интер, но никога няма да забрави онова 1:7 от Германия

Той бе като син за Моуриньо и спечели требъла в Интер, но никога няма да забрави онова 1:7 от Германия Снимка: Getty Images

Жулио Сезар е един от топ вратарите на Бразилия през новия век. Двукратен шампион на Серия "А" с Интер и два пъти избиран за №1 на поста си в Калчото, Сезар прекара седем години при "нерадзурите", в които бе сред най-добрите вратари в света. Наследи великия Дида под рамката на вратата за Бразилия, като има само с четири мача по-малко от него за "селесао".

Образът му обаче пострада сериозно след онова унизително 1:7 срещу Германия на домашното световно първенство през 2014 година. След Интер Сезар игра за кратко и в Англия, премина през Бенфика, за да се завърне в родния Фламенго през 2018-а.

За всичко това: за успехите, за Интер, за връзката му с Жозе Моуриньо, за катастрофата с Бразилия и за любимия Фламенго, Сезар разказва надълго и нашироко пред The Players Tribune:

През 2009-а спечелих Серия "А" с Интер. Сезонът беше дълъг: мачове, тренировки, пътувания, хотели и много пропуснато време със семействата ни. Но най-накрая бяхме шампиони.

Всичко беше планирано - щяхме да излезем и да куфеем като луди. Защото така правят шампионите, нали? Но тогава треньор ни бе не кой да е друг, а самият Жозе Моуриньо. И нека кажем, че Специалния имаше тотално различна идея.

Ето какво се случи: В събота бяхме в хотела в Милано, подготвяйки се за мача срещу Сиена в неделя. Знаехме, че ако Милан загуби от Удинезе, още тази вечер ще сме шампиони. Затова се бяхме събрали всички и гледахме мача заедно. Когато Милан загуби, избухнахме.

Интер е шампион на Италия!

Веднага започнахме да се подготвяме да тръгваме към Дуомото - централния площад на Милано, където Интер винаги празнува титлите си с феновете. Но когато говорих с капитана Хавиер Санети и част от останалите футболисти, те ми казаха, че Моуриньо не иска да излизаме.

Искаше да си почиваме преди мача със Сиена. Нещо не беше наред! Бяхме спечелили титлата. Нямаше за какво повече да играем. Но след това осъзнах, че Моуриньо искаше да счупи рекорда за брой победи в рамките на един сезон в Серия "А". Това беше нещо, което той искаше да постигне.

Но това ме ядоса. Казах на Санети: "Трябва да отидем на площада. Заслужаваме го!" Точно тогава Моуриньо минаваше покрай нас и отговори: "Жулио Сезар, защо не отидеш там сам?" Но не му останах длъжен: "Всички искат да отидат. Просто се страхуват да ти го кажат, но мен не ме е страх."

Embed from Getty Images

Моуриньо продължи да върви към стаята си. Но аз нямаше как да оставя нещата така. Последвах го и влязох в стаята му. Той вече си бе легнал, но аз му казах: "Виж какво, ако не слезеш с нас на площада, никога повече няма да спечелиш друга титла."

Изведнъж Моуриньо скочи и започна да крещи срещу мен, псуваше ме. Наричаше каквото се сети. Май взе на сериозно това, което му казах. Но малко по-късно два автобуса пристигнаха пред хотела и ни откараха на Дуомото.

Не след дълго бяхме насред площада, пеехме и празнувахме с феновете. По едно време, вече бях доста пиян, хванах Моуриньо за врата и му казах: "А ти искаше да останеш в хотела... Виж ги! Всичко това е за теб!"

И той започна да се смее. Прибрахме се в хотела към пет сутринта и веднага си легнахме. На следващия ден бихме Сиена с 3:0.

През сезон 2008/09 с Моуриньо бяхме като баща и син. Но тогава нещата малко се усложниха.

През пролетта на 2010-а продължавахме да се борим за титлата, за Купата на Италия и за Шампионската лига - за требъла. Но аз играех зле. Увереността ми се беше изпарила. Един ден, докато загрявах преди мач, Моуриньо дойде при мен и с ледено студен глас ми каза: "Да знаеш, че от най-добрия вратар в света си паднал на ниво Серия Ц."

Това беше неговият начин да ме надъха. Идеята му бе да ме провокира, за да играя по-добре. С повечето играчи методът му работеше. Отборът бе толкова успешен именно заради директния и открит начин на работа на Моуриньо. Без значение кой си, можеше да те разкъса от критики пред всичи. Проблемът е, че не всеки реагира добре на подобен начин на работа. Аз съм пример за това. Увереността му падна още повече и станах още по-несигурен.

Другото страхотно качество на Моуриньо е, че можеш да говориш с него, когато имаш проблем. Затова се обърнах към него. След разговора ни всичко си бе постарому.

Няколко месеца по-късно УЕФА ме избра за най-добър вратар в Европа. Бяхме спечелили титлата и купата. Но голямото предизвикателство беше Шампионската лига. Интер не бе печелил трофея от 45 години и президентът Масимо Морати бе обсебен от идеята.

Играхме финал срещу Байерн Мюнхен на "Сантяго Бернабеу" в Мадрид. Бях поканил около 79-80 роднини и приятели от САЩ, Италия, Бразилия. Когато съдията свири край на мача, отидох към трибуните, за да празнувам с тях. Специално исках да видя майка ми Мария де Фатима. Тя беше човекът, който ме окуражи да премина във футбола като дете, въпреки че тогава харесвах повече футзала. Целунах я и я прегърнах.

Прекрасно е да можеш да изживееш подобни моменти с хората, които са те подкрепяли цял живот.

На терена футболистите ми се радваха заедно, плачеха, прегръщаха и се целуваха. Взех сина си Каует, сложих го на раменете си и се върнах при съотборниците си. Той също имаше възможността да празнува с мен."

Embed from Getty Images

Сезар успя да спечели Шампионската лига с Интер, но така и не успя да го направи с Фламенго въпреки осемте си години в клуба. Това остава и най-голямото разочарование в кариерата му. По-голямо дори от онова срамно 1:7 срещу Германия на Мондиал 2014.

След като напусна Интер през 2012-а, бразилецът премина в английския Куинс Парк Рейнджърс. Сезар обаче рядко играеше както през първата година, така и през втората, в която КПР вече бе изпаднал в Чемпиъншип. Но запази титулярното си място на вратата на "селесао".

Луис Фелипе Сколари вярваше в него и го защитаваше публично преди домашното световно първенство, но вътрешно също се е притеснявал. Но през февруари Сезар си уреди трансфер в американския Торонто, колкото да има къде да играе редовно и да бъде в най-добра форма за предстоящия мондиал.

Всичко вървеше добре за Бразилия, която излезе като първи отбор от групата си, където бе още с Мексико, Хърватия и Камерун. На осминафиналите трябваше да мине през дузпи, за да отстрани Чили. Там Сезар спаси два от наказателните удари. След това бе преодолян Колумбия, но на полуфиналите дойде катастрофата, която ще се помни още дълго.

"Бих излъгал, ако кажа, че съм го забравил - продължава разказа си бившият вратар. - Такива неща остават в теб, особено когато си вратар. Ако си ляв бек или халф, хората може и да забравят, че си играл в този мач, но не и ако си вратар.

Знаете ли в какви разговори се споменава името ми:

- "Кой беше онзи вратар от световното първенство? Онзи, с който Бразилия падна с 1:7 от Германия на полуфиналите?

- А-а, да - Жулио Сезар!

Embed from Getty Images

Няма какво да направиш. Затова се опитваш да оправиш нещата. Никога не съм съжалявал, че съм играл на това световно първенство. И отново бих го направил, с изключение на този резултат, де. Играх на световно първенство в родината си. Играл съм на три световни първенства с Бразилия. Това е изключителна чест.

Освен това никога няма да забравя и дузпите на осминафиналите срещу Чили. Когато спасих тези две дузпи, цяла Бразилия замръзна. Цялата държава ми помагаше да ги спася. Каквото и да се говори, никой не може да ми отнеме чувството от онзи момент.

Но тогава дойде онова 1:7, което шокира всички. Бяхме разбити на парченца. Вярвам, че всеки бразилец, който игра в онзи мач, напусна терена като различен човек.

Като се прибрах, казах на семейството ми, че се отказвам. Бях толкова съкрушен, че бях забравил защо обичам футбола."

Все пак Сезар не се отказа от футбола. Направи го четири години по-късно, но не и преди да изиграе един последен мач с екипа на родния Фламенго - в цветовете на отбора, заради който се влюбва във великата игра.

Като малък баща му го води на мачове на Фламенго, заедно с братята му. Сега той води сина си. Колелото се завърта. Поколенията се сменят. Това, което остава, е футболът.

Най-четените