Стените на международната железопътна гара Канфранк в Пиренеите се рушат, тръбите ръждясват, а графити покриват изоставените вагони. Клоните на дърветата отвън са изпочупили почти всички 365 прозореца на фасадата.
Въпреки разрухата, дългата 790 метра гара, построена в стил Бо Арт, някога е била сред най-големите в света и все още е впечатляваща. От самото начало обаче съдбата на гарата винаги е била на карта.
Тя е построена с идеята да се превърне във важен железопътен хъб, един своеобразен "Титаник на планините".
Гарата трябва да се намира по средата на железопътно трасе, което свързва Испания и Франция директно през планините, но животът на Канфранк като пътническа гара ще се окаже кратък. 42 години след като заработва, тя е затворена завинаги. Преди това обаче Канфранк играе важна роля в един от най-големите световни конфликти.
Много години са нужни на Испания и Франция, за да приемат общите условия по проекта. През 1884-а New York Times казва, че след дълги преговори испанското и френското правителство се съгласяват да построят две жп линии през Пиренеите. Линията, която трябва да минава през Канфранк, се предвижда да се превърне в най-бързия път между Мадрид и Париж.
Въпреки оптимистичната статия на NYT, сделката е далеч от финализиране. Както неизбежно се случва при големите международни проекти и международната дипломация има забавяне. През 1904-а най-накрая е подписано окончателното споразумение.
Нужни са повече от 20 години, но през 1928-а гарата най-накрая отваря врати.
За да отпразнуват събитието, официални лица се събират през април 1928-а за цели два тържествени обяда. Първо, испанският крал Алфонсо XIII, президентът на Франция Гастон Думерг и група лейтенанти се срещат в Канфранк, където се черпят с деликатеси.
После високопоставените гости пътуват с влак през френските планини, където празнуват с втори обяд. Като пророчество за предстоящите събития церемонията преминава под заплахи от терористична атаката. Кризата обаче е избегната и гарата започва да работи, а пътниците - да преминават между Испания и Франция. Канфранк е може би най-красивата спирка по пътя.
Освен с архитектурата, гарата е забележителна и с инженерните решения, които стоят в основата й.
Да прокопаеш тунели през Пиренеите не е лесна задача, маршрутът включва четиринадесет тунела, шест моста и виадукта над реки. В една точка тунелът между двете държави достига до 1220 метра надморска височина.
Системите работят с електричество от турбини, задвижвани от водопадите в планините. Тъй като пътят минава през различни нива на надморското равнище, тези електрически двигатели са обявени за най-мощните в света. Но това, че гарата е наистина забележително постижение в инженерството на две държави, се оказва и причината за нейния край като пътническа станция.
Влаковите платформи са разделени между Испания и Франция като Франция има малък превес в територията, въпреки че Канфранк официално се намира на испанска територия. Отвътре гарата прилича на малък град - с болница, ресторант, жилища за митническите служители и за гостите.
Фактът, че гарата е толкова гостоприемна се оказва особено важен заради един голям пропуск - пренебрегнат или допуснат още при строежа. Двигателите на локомотивите, които работят от френската страна, са несъвместими с испанските механизми. Така всеки път, когато влакът трябва да премине от френската към испанската страна, пътниците трябва да слязат, а товарът да бъде прехвърлен от един влак на друг.
Процесът понякога отнема часове, а през това време на Канфранк процъфтява туризмът.
По време на Испанската гражданска война властите решават да затворят гарата - за да я съхранят, а и за да не бъде използвана за военни цели. Когато маршрутът е отворен отново през 1939-а, работата му не продължава дълго. По време на Втората световна война нацистите не подминават дори това малко градче в Пиренеите.
В началото на войната трафикът през Канфранк се засилва, тъй като бежанци от Германия и Франция пътуват към Испания и Португалия. Те са преследвани от нацистите, които в крайна сметка превземат гарата и я превръщат в собствен специален хъб.
Германците транспортират муниции към Франция, а по обратната линия прибират ограбените бижута и ценности от евреите в Португалия и Испания. Нацистите управляват гарата като добре смазана военна машина благодарение на службата на френския офицер Льо Лей.
Онова, което немците не забелязват, е, че техният подопечен е станал лидер на френската съпротива. Неговите тайни действия могат да го сравнят със Шиндлер.
Тъй като Канфранк свързва Франция и Испания, тя става изключително важна за Съюзническите сили, които разполагат свои шпиони там. Льо Лей е един от тези шпиони, но се възползва още повече от позицията си. Той е наясно, че евреите са в опасност и когато преминават, ги спасява като ги крие в сигурни места в огромната гара. Така Льо Лей запазва живота на стотици евреи, включително на художника Марк Шагал.
След края на войната офицерът отказва всякакви почести. Самата гара бавно се връща към живот, но така и не преживява бизнес разцвет отново.
През 1970-а влак дерайлира от френската страна и френските власти решават, че гарата им носи повече неприятности, отколкото ползи.
Испанската страна се вижда принудена да се оттегли. За кратко след 1985-а там се помещава подземна лаборатория, но заради рушенето на гарата този проект е прекратен.
Сега новите й собственици имат нов план, който отново крие рискове. Те искат да отворят хотел и едновременно с това да възстановят изцяло функциите на Канфранк като гара. Така че Канфранк може отново да се върне към живот.
