Хенри Кисинджър е жива легенда на международната политика. Бивш дипломат No.1 на САЩ, дългогодишен съветник на американския президент по националната сигурност и носител на Нобелова награда за мир (1973) за примирието във Виетнам.
На 92-годишна възраст Кисинджър продължава да наблюдава в дълбочина световните политически процеси, а през 2014 г. публикува книгата „Световен ред": анализ на трудностите при изграждането на споделен международен ред в свят на неравномерни исторически перспективи, тежки военни конфликти и идеологически екстремизъм.
Редакторът на "Нешънъл интрест" Джейкъб Хайлбран разговаря в началото на юли с Хенри Кисинджър в Ню Йорк.
Публикувахме първата част на интервюто, в която Кисинджър анализира грешките на САЩ и Европа в отношенията с Русия.
Днес публикуваме втората част от разговора:
Джейкъб Хайлбран: Ние сме свидетели как, поне във Вашингтон, се завръщат на власт неоконсерватори и либерални ястреби, които са твърдо решени да пречупят гръбнака на руското правителство.
Хенри Кисинджър: Докато не се сблъскат с последиците.
Проблемът с войните, водени от Америка след края на Втората световна война, е неспособността да се обвърже стратегията с това, което е възможно вътре в страната.
И петте войни, които водихме след края на Световната война, бяха започнати с голям ентусиазъм.
Но в крайна сметка ястребите губеха надмощие. Оставаха малцинство. Не би трябвало да се ангажираме в международен конфликт, ако предварително не можем да си представим ясно неговата крайна цел и ако нямаме волята да продължим докрай усилията си за постигане на тази цел.
Хайлбран: Но ние като че ли непрекъснато повтаряме това.
Кисинджър: Защото отказваме да се учим от опита. Защото това се прави основно от неисторични хора. Вече в училищата не се преподава история като последователност от събития. Историческите теми се разглеждат откъснати от своя контекст.
Хайлбран: Тоест те са лишени от всякакъв контекст.
Кисинджър: Лишиха ги от предишния контекст - сега ги поставят в съвсем нов.
Хайлбран: Книгата, която написахте - както например и първата ви книга - днес изобщо не биха получили одобрение в средите на политолозите, защото не са изпълнени с абстрактни теории. Едната всъщност е урок-разказ.
Кисинджър: Точно затова ме нападат и отляво, и отдясно - не се вмествам в категорията нито на едните, нито на другите.
Хайлбран: Като говорим за история, как оценявате ролята на Германия в Европа в момента? Не се ли превръща Германия отново в проблем: южна Европа я вижда като окупатор, а в самата Германия има намеци за национализъм. Аз не намирам това положение за цветущо.
Кисинджър: Да, има намеци.
Някои групи в Германия, хора под петдесетте, понякога действат така, сякаш страната, която се опита да оформи Европа със сила, сега има абсолютното морално право да я преоформи наново.
Не е справедливо да изкушаваме Германия със влизането в подобна роля.
Във вътрешнополитически план за южноевропейските страни е по-удобно да обвиняват немците, а не себе си. Какъв е германският грях спрямо Гърция? Германците казват, че това, което се представя като спасителен заем, увековечава безотговорността. Те се стремят да дефинират един отговорен процес на възстановяване.
Като имам предвид какъв кошмар е била инфлацията в историята на Германия, аз симпатизирам на тяхната позиция.
В цялата си история като нация, започваща от 1871 г., Германия никога не е контролирала международна система. Между 1871 и 1890 г. Бисмарк водеше политика с ефектна проява на сила, която обаче не продължи след него.
Не може да имате голяма политика, ако тя изисква гений при всяко следващо поколение.
А от 1890 г. до края на Втората световна война - почти цял век - Германия трябваше да изстрада възприемането на света около себе си. Британия и Франция имат много по-голям опит в многостранната дипломация.
Така че имам симпатии към германската дилема. Те могат да помогнат, могат да бъдат от решаващо значение за подпомагането, но се нуждаят от по-голяма, по-глобална рамка, за която ние трябва да дадем своя принос.
Хайлбран: "Атлантическото" поколение в Германия и подходът, който то олицетворяваше, до голяма степен са изчезнали.
Кисинджър: Това е достойно за съжаление.
Хайлбран: По-младите политици от ХДС (Християн-демократическия съюз), които познавам, не се интресуват особено от Съединените щати, а това е драматична промяна, защото политиката на Аденауер се основаваше изцяло на интегрирането със Запада, Westbindung.
Кисинджър: Това е отчасти по тяхна, но и отчасти по наша вина.
Хайлбран: Неотдавна видях Робърт Макфарлейн, който е работил както за вас, така и в Рейгъновата администрация. Той ми каза: "Последният американски президент, който мислеше стратегически, беше Ричард Никсън." Така ли е?
Кисинджър: Мисля, че това е вярно. Той притежаваше съществена стратегическа визия. В края на първия том от моите мемоари "Години в Белия дом" написах, че въпросът е: Какво щеше да се случи, ако елитът, от който Никсън едновременно се страхуваше, но и възхищаваше, беше демонстрирал поне малко обич към него? Щеше ли той да се отдръпне още по-дълбоко в своето безкрайно огорчение или това би му дало свобода? Оставям въпроса открит.
Хайлбран: Съществува ли според вас връзка между много от проблемите на американската външна политика днес и войната във Виетнам, която разстрои външнополитическия консенсус?
Кисинджър: Мисля, че Виетнам беше само претекст. Той просто даде легитимност на протеста. Защото в крайна сметка студентски демонстрации имаше и в Холандия, която не беше замесена във Виетнам, както и във Франция.
Хайлбран: Никсън очевидно е бил човек с огромен външнополитически опит преди да стане президент през 1969 г.
Кисинджър: Добре обмисляше всичко и психологическият му усет пораждаше нежелание да работи с твърде много хора, затова трябваше да мисли и да чете.
Не можеше да натисне бутона и да получи отговор от Гугъл.
Трябваше и да пътува. Когато беше в чужбина, не беше лично застрашен, затова провеждаше многобройните си разговори с чужди лидери свободно и с лекота. Заради всичко това той мислеше сериозно за външната политика.
Хайлбран: Предполагам, че е научил много и от Айзенхауер.
Кисинджър: Е, както всичко при Никсън, винаги имаше едно добро съчетание на гняв и възхищение, така че нищо не беше еднозначно.
Хайлбран: Мислите ли, че Барак Обама е политически реалист - той например не е склонен да се ангажира в Украйна - или е пресилено да го мислим за такъв?
Кисинджър: Да кажем, че на равнището на благоразумието е реалист. Но възгледите му са повече идеологически, отколкото стратегически.
Хайлбран: Благодаря за интервюто.
