Съветският съюз вече три десетилетия не съществува, но дори и днес милиони хора продължават да живеят с последиците от политиките, прилагани от комунистическите ръководители. Това бе особено видимо в началото на 90-те, когато се зародиха поредица от конфликти в Молдова, Кавказ и Централна Азия, провокирани от разпада на СССР.
Те са свързани преди всичко с териториални и етно-религиозни противоречия заради недалновидните съветски ходове за изкуствени преселения на цели етнически групи.
Съветското наследство обаче се усеща особено много и по отношение на един проблем, който ще става все по-актуален с настъпването на климатичните промени и глобалното затопляне. Става въпрос за водата в региона на Централна Азия, където икономиките на някои от най-бедните държави в света зависят изключително много от достъпа до този ресурс.
Конфликтите за вода там вече на няколко пъти пораждат напрежение и насилие през последните години между Таджикистан и Киргизстан, както и между Узбекистан и Киргизстан.
Последният случай е от пролетта на тази година, когато загинаха 55 души, а над 40 000 бяха разселени от район по границата на Таджикистан и Киргизстан с потенциал за бъдеща ескалация на конфликта на място, което освен всичко останало, е особено податливо и към разпространението на радикален джихадизъм.
Корените на всичко това обаче могат да бъдат проследени десетилетия назад от времето на СССР.
След Втората световна война съветските власти започват процес на засилен строеж на водна и енергийна инфраструктура, който следва топографската характеристика на региона и пресича административните граници на съставните съветски републики. Това не е никакъв проблем в онези години, тъй като едва ли някой тогава си е представял, че комунистическият проект ще се сгромоляса с гръм и трясък.
Просто съветските планировчици не са отдавали голямо внимание на начина, по който се разпределя водният ресурс и дългосрочните последици.
Все пак СССР се разпада през 1991 г., а в резултат на картата се появяват нови държави, които споделят една и съща мрежа от критично важна инфраструктура. И логично всеки започва да има претенции към нея.
След като стават независими международни субекти, централноазиатските страни влизат в конфликт една с друга по отношение собствеността и мениджмънта на редица съоръжения. Показателен пример е водноелектрическата централа на язовир Ферхад, построен в края на 40-те от хиляди немски и японски военнопленници, немалка част от които никога не се завръщат в родините си.
Обектът де факто се намира на територията на Таджикистан, но в онези години е даден за ползване на Узбекистан за период от 40 години. Когато този период изтича обаче електроцентралата не е върната, а след разпада на СССР остава окупирана от узбекската армия. В следващото десетилетие двете държави така и не решават спора, като в крайна сметка през 2002 г. киргизите провеждат военна операция и си връщат контрола над стратегическия обект.
Едва тази година спорът бе окончателно разрешен, но други водни резервоара в граничния район продължават да бъдат проблемни по същата логика.
Един от тях е Токтогул в Киргизстан, който служи едновременно за производство на електричество и за контрол на водата за напояване в съседен Узбекистан. Някога съветските планировчици в Москва решават да дадат приоритет на узбекистанските селскостопански нужди пред енергийните такива на Киргизстан.
При наличието на централизирано управление на ресурсите това не било проблем. Просто Киргизстан получава компенсации под формата на евтино гориво заради факта, че язовирите там се използват за благото на друга съветска република.
В дългосрочен план обаче стратегията се оказва бомба със закъснител, тъй като проблемът се крие в съществения дисбаланс между петте държави в Централна Азия, получили независимост в началото на 90-те.
От една страна Казахстан, Узбекистан и Туркменистан са богати на залежи на фосилни горива, но пък имат недостиг на вода. От друга страна Таджикистан и Киргизстан са в точно обратната ситуация - бедни на природни ресурси, но богати на вода, тъй като основните реки в региона Амударя и Сърдаря минават през техните територии.
В този смисъл правителствата в Душанбе и Бишкек имат изключително голям потенциал за използването на водната мощ мощ за производство на енергия, която да служи не само за собственото потребление и развитие на икономиката, но и за износ.
Проблемът да се случи това обаче е по две направления: първо двете държави просто нямат финансовия ресурс за инвестиции в многомилиардни хидроелетрически проекти и второ - тяхната поява по течението на главните реки би била фатална за земеделието на останалите държави надолу по течението на реките, които зависят от водосборните басейни на Амударя и Сърдаря.
Тук отново можем да усетим намесата на СССР, чиито колосални проекти за напояване през 50-те години изцяло променят течението на двете реки. В резултат Узбекистан се превръща в световен лидер в износа на памук за сметка на четвъртото най-голямо езеро в света - Аралско море, което вече не съществува, тъй като е лишено от своите притоци.
За период от 40 години Аралско море с размер от 68 000 квадратни километра се свива до едва 10% от някогашната си площ и днес представлява три малки езера, които постепенно изчезват.
Сега ситуацията е на път да се влоши заради климатичните промени.
Очакванията са средната годишна температура за региона да се увеличи, а това пряко ще повлияе на пълноводието на реките. Централна Азия е регион с традиционно малко количество валежи и по тази логика реките са пряко зависими от сезонното топене на ледниците в планинските части на Киргизстан и Таджикистан.
Ако ледниците изчезнат - това би оказало фатални последици за водата в целия регион.
А оттам пътят към конфликта ще бъде открит.
