Верни на принципа си за читателите, които стават наши автори, днес един от тях - Калоян Желев, споделя своите идеи за следващите 10 години.
Трета българска държава има вече почти 132 години. Не са кой знае колко за историята, но са предостатъчно за да видим докъде сме я докарали, та да се досетим къде ще бъдем утре, т.е. през следващите 10 години.
Каквото и да казват историци, политолози, културолози, статистици, политици и всякакви други "-ози" и "-ици", виждам това:
Що е то понятието "българска нация", заварено от Освобождението? (За Възраждането не смея и да питам.) Сме ли нация изобщо, или просто народ, който получава свободата си преди да е напълно готов да направи нещо смислено с нея? Нямам еднозначен отговор, но това, което следва е като с виното – бурна първоначална ферментация, но става ли за пиене е още рано да се каже.
Не съм мерил, но някак се набива на очи, че истински суверенна държава сме за за кратко: върху нас - къде с активно наше съдействие, къде не, се упражняват основно руснаци, после и германци; след тях - и други европейци, а напоследък и не само те: то не са режими на пълномощията, Ньойски договори и репарации, преврати, съюзнически контролни комисии, СССР, САЩ, НАТО, ЕС...
С колко реално време от тези 132 години разполагаме, за да решим сами кои сме и накъде отиваме? Колко от тези 132 години сме отдали на истински конструктивен и последователен обществен градеж? Да отговарям или по-начетените сами се сещат...
Да, историята ни тежи на географията...
Чувал съм, че за да си отговорим на въпроса "Какъв искам да бъда?", първо трябва да сме наясно с отговора на "Кой съм?".
В тази връзка, вече почти 22 години правим героична серия "опити" за изграждане на функциониращо общество и съпътстващата го държава. Причините за "неосъществения ни успех" (по оригиналния евфемизъм за провал на един бивш шеф на парламента) са много и разнообразни, но същевременно и не дотам сложни:
Липсва ни колективна воля за самоопределение под формата на ясно формулирани споделени цели и разбиране за необходимостта от полагане на устойчиви усилия за постигането им (Как звучи само, а?);
Липсва ни колективен импулс за изграждане на истински съвременно гражданско общество, базирано на модерните възгледи за взаимоотношенията между субектите в една голяма човешка общност;
Представата за "нормалност" у мнозинството от нас се свързва с пасивно приемане на произтеклия от това хаос и логично следващия го процес на разграждане;
Липсва ни концепция за пътя, по който трябва да поемем, което води до последователни, макар и не напълно осъзнати действия за заличаване на и без това едва дишащия роден разум.
Последствията са видими с просто око
- Недовършено обществено-държавно устройство, лутащо се в собствената си объркана безпомощност - абсурден модел, съставен от субекти (и обекти), лишени от представа за изначалното си предназначение като представители на определени колективни ценности и интереси.
- Миш-машът, произтекъл от всичко това, води до неспирни "реформи", маскиращи неспособността да се градят обществени отношения, изхождащи от осмислено колективно съгласие, а нацията оцелява не "благодарение на", а "въпреки".
Да сте се питали защо ни липсват колективните постижения, въпреки че имаме качествени индивиди?
Резултатът
Малка и лишена от собствен курс държава, носеща се във водовъртежа на бурни глобални процеси, постепенно водещи до нейната маргинализация; култивирано затъпяване във всички агрегатни състояния;
Скромна икономика, с ниска производителност, концентрирана предимно в сектори, които не се смятат за перспективни нито от технологична, нито от инфраструктурна гледна точка;
Регулации в постоянно "брауново движение".
В допълнение - демографски срив.
Какво ни чака?
Малкото останала положителна енергия се нуждае от активно и смислено насърчаване. Не знам точно как, но мислещите хора, за които България има смисъл, в бъдеще трябва да вземат нещата в свои ръце. Стане ли това – имаме шанс да създадем не само общество, но и държава като хората. Тогава ще имаме идеи за 2060-а, а тези за 2020-а ще са само табела по пътя.
И ще започнем да постигаме хубавото, а не само да говорим за него.
