Да започнем с това, че няма нищо по-нормално от дългите коалиционни преговори.
Все пак близо два месеца трябваха на германските социалдемократи да постигнат някакво що-годе стабилно споразумение, а да не говорим за Белгия, където могат да минат и години, преди да се стигне до излъчване на правителство заради самата специфика на страната.
Да се водят политически преговори е изкуство, което става все по-ценно в съвременните политически системи, където настроенията на избирателите не могат да посочат ясни победители и дават изборни резултати за коалиционни правителства.
Затова и противоречащи си идеологически партии сядат на една маса, опитвайки се да подсигурят, че идеите и обещанията, които са подали на своите избиратели ще бъдат защитени максимално много за сметка на идеите и обещанията, които другата политическа сила е обещала на своя електорат.
А онзи, който поддаде в крайна сметка, се оказва губещ и след това може да се стигне дори до оставки.
Не и в нашата реалност. Поне не сега.
У нас де що оставки имаше за подаване, вече са хвърлени, но въпреки това същите тези политически лидери трябваше да изковат коалиционно споразумение въпреки угрозата, че в рамките на месец-месец и половина може и да не заемат позициите си, а на тяхно място да се появят други хора, вероятно и с други идеи.
Разбира се, най-голямата политическа сила "Продължаваме промяната" се постара да ни завърти едно голямо политическо забавление с излъчване на живо на втория кръг на преговорите с работните групи по сектори, но нека сме честни - малцина бяха тези, които издържаха да изгледат всичко, което се изговори на тях.
А и както полугласно участниците си признаха - същинските преговори се водят на закрито.
Че със сигурност е имало спорове и дебати по конкретни политики, можем да сме сигурни. Все пак на една маса тук седят горе-долу либералните "Демократична България" (макар че не си го признават), социалистите с патриотичен привкус от БСП и все още оформящия се национал-консервативно-ама-не-точно-популистки модел на "Има такъв народ", а срещите се водят от "Продължаваме промяната" - формация, която сама по себе си е празен чек, чийто главен лидер заявява пред Der Spigel, че "ако все още вярвате в идеологиите, значи не използвате особено мозъка си".
Но да кажем, че именно политиките са били в центъра на нещата, когато поне две от политическите сили, участващи в тях, имаха едни безкрайно общи и да не кажем кухи политически платформи, ще е... смело.
О, да, имаше "инфарктни" финални редакции в 12 без 5, отлагания на окончателното подписване за "доизкусуряване" на детайлите и недоволства, че нещо не е постигнато точно така, както някоя от партиите желае - все пак политическото шоу трябва да върви.
Но късмет да убедиш българския избирател, че при такава гимнастическа конфигурация на партиите в тази бъдеща коалиция основната тема на преговори не е била "Баницата".
Ако на Запад изкуството на преговорите е идеологически сблъсък, у нас, където сме толкова близо до Ориента, този процес неминуемо все в един момент достига до формата си на пазарене за топли министерски кресла, зам.-министри, областни управители, шефове на агенции и директори на водопади.
А в една такава меко казано шарена среда, в която "ясният победител" от изборите има само с няколко депутата повече от втората политическа сила, неминуемо тук се оформя културата на "Златния пръст". Не точно като предния път, но пак.
Тук всеки "малък играч" е важен и още повече - всеки малък играч съзнава своята важност. И единствената причина да не видим как тези партии се хващат за ушите така, както го направиха в предния парламент, е, че този път всички са изправени до стената от нуждата да се състави кабинет.
Мантрата, че в скачането от избори на избори няма нищо лошо, се провали с гръм и трясък, като за три от участващите в преговорите този урок ще пари още дълго време със загубата на стотици хиляди избиратели.
Но това е "красотата" на самата политика - веднъж щом картите са раздадени, умелите играчи ще могат да изкарат максимума от това, което са получили. При тях и най-тежкият изборен провал може да се превърне в един съвсем задоволителен резултат откъм постове и назначения.
И в Библията е казано, че последните ще станат първи, но именно по време на преговори се вижда как това се случва на практика, а партия, която сама едва ще събере 20-30 хил. гласа драпа не само за министерство за себе си, но и за вицепремиерски пост.
А победените ще станат победители. Като нищо тези преговори да се превърнат в някаква форма на катарзис за същите тези политически лидери, които се провалиха с тътен на изборите, давайки им шанс сега да се въздигнат победоносно, носейки на съпартийците си министерства и власт.
Така че, да, няма нищо по-нормално от дългите коалиционни преговори, нито отлаганията и преглеждането на някоя спорна част от споразумението. Проблемът е, че няма как да знаем какво ще получим в крайна сметка.
А така нужната "смяна на кръвта" в политиката у нас може да се отложи за следващия път.
