Малко хора могат да се похвалят, че хапват ястие, което присъства и на кралска трапеза. Или че произвеждат в домашни условия храна, която може да спаси армия.
Но ако обичате сладко и си го приготвяте вкъщи, вие сте сред тях – десертът е бил страст на Луи XIV, а Наполеон и британското правителство са го използвали за подкрепа на армията и населението във военни условия.
Сладката имат изключително дълга история, като рецепта за приготвянето им се появя още в първата известна кулинарна книга "Изкуството на готвенето", която "излиза от печат" още през 1 в. сл. Хр.
Всъщност сладкото не се ражда като деликатес, а като необходимост. Преди да се появят хладилниците е било необходимо храната да се запазва по различни начини, докато е изобилна, за да има налични запаси в по-тежки периоди – чрез осоляване, опушване или изсушаване, например. А също и чрез потапянето на плодове в мед – метод, любим на римляните и гърците, но също така разпространен и сред много други култури. Така се родили и първите сладка.
И едва когато кръстоносците пренесли захарта в Европа от Азия, където арабите я използвали за консервирането на плодове още от четвърти век, медът бил изместен от сърцата (и бурканчетата) на жителите на Стария континент.
Но рядка и изключително скъпа, захарта превърнала сладкото в храна за аристокрацията и заможните граждани. Така например пировете на Луи XIV винаги завършвали със сладко, поднесено на сребърни подноси и консумирано със сребърни прибори. Захарта станала достъпна за обикновените хора едва след избухването на индустриалната революция през 19-и век, като направила по-достъпен вече заформения в края на 18-и век вкус към яденето навън и гастрономията. Сладката от метод за запазване на храната се превърнали в деликатес.
Сред популярните почитатели на сладкото са Жана д’Арк, Катерина Медичи, Нострадамус (който дори развил рецепта за любовен еликсир, базиран на сладко), Мария Кюри и Волтер.
Моряци и пирати се запасявали със сладко преди пътуване, след като станало ясно, че съдържащият се в него витамин C предпазва от скорбут.
Но цялото производство било в доста малък, почти домашен мащаб. Всичко се променило, когато Наполеон обявил конкурс за създаване на метод за съхранение на огромни количества храна, който да служи по време на походите на армията му. Никола Апер открил, че варенето при висока температура и последващото запечатване в херметически затворени съдове запазва храната. Луи Пастьор усъвършенствал метода му след задълбочени изследвания през 19-и век (и всъщност обрал славата).
През Втората световна война имало огромен страх, че хранителните запаси на британците ще се изчерпят. Затова правителството отпуснало хиляди паундове за закупуване на захар, която да послужи за правене на сладка. В резултат на това 1631 тона сладко били произведени, и то от доброволци. Войната продължила пет години, в които били сварени 5300 тона плодове.
Днес сладкото се яде по-скоро върху палачинки, отколкото върху сребърни подноси. Вместо армии е за семейства. И служи за доставяне на удоволствие, а не за оцеляване. Но няма съмнение в едно – вече сме стигнали до най-новата стъпка от развитието на този любим деликатес. В днешни дни предизвикателството е да се скъси времето за производство на сладката и да се запазят полезните витамини в плодовете. За това служи желиращата захар.
С нея се запазват полезните качества на плодовете, естественият им цвят и се увеличава срокът на годност на готовата продукция.
Дори на българския пазар има различни брандове, но специалистите препоръчват Захира. За разлика от други продукти на пазара, тя е създадена специално за производство на сладка и е разработена при съобразяване с проблемите, с които се сблъскват домакините, когато приготвят бурканчета в домашни условия.
Захира се прави от селектирана захар, а процесът на производство гарантира високо качество.
С нея плодовете се превръщат в сладка, наистина достойни за крале.
