Instagram е голям и апетитни снимки на храна дебнат отвсякъде.
Именно заради страстта ми към добре заснетата храна попадам на профил, лаконично озаглавен Lyutenitza.
Никога не съм си представяла, че кадри на филии с лютеница могат да са толкова фотогенични, но Албена Тодорова, която стои зад акаунта, набързо ме убеждава, че съм била в грешка.
Както посочва в описанието си, което ми напомня за Тирион Ланистър от Game of Thrones, тя яде лютеница и пише ревюта.
Отзивите на Албена са подробни, изчерпателни и си личи, че са писани от истински ценител на лютеницата.
Тя внимателно анализира вкуса на българския червен хайвер, както някои го наричат, като посочва как се усеща на сол, подправки, с и без хляб. Ценни са и насоките за цена на килограм и дали Тодорова би купила отново конкретната лютеница (има и отзиви за малиджано, айвар и лютика).
Освен всичко друго Албена е и от хората, които малко клиширано наричаме "граждани на света" - завършила е специалност "Японистика", специализирала е в Токийския университет, живяла е и в Дюселдорф, Германия.
Изкушението да я разпитвам за какво ли не, освен за лютеница, е огромно, но реших да се фокусирам именно върху Instagram акаунта ѝ и работата около него, защото, както самата тя посочва, лютеницата ѝ е слабост от години.
- Живяла си доста време в чужбина и си личи, че лютеницата ти е липсвала, но какви други типично балканския храни ти липсваха?
Липсваше ми това, което липсва на повечето семпли, здравомислещи хора - храната на детството. Пълнени чушки, миризмата на фурната в село Ореховица, която отдавна я няма.
Храната в моето детство беше разнообразна - с баба украинка и дядо волжки българин от едната страна, и баба от Северна България от другата в менюто не битуваха много "типично балкански" храни.
Плюс оскъдицата на деветдесетте, разбира се.
- Как реши да пишеш за лютеница, след като се върна в България и имаше ли изкушения да се захванеш с друг продукт?
Лютеницата ми е слабост от години, но само приятели знаеха за нея (и идваха на гости с буркани, вместо с букети).
Когато се върнах от чужбина, искаше ми се да направя нещо за душата си и едновременно да говоря за това как приемаме решения относно храната, която ядем. Как скъпото и вкусното не са синоними. Как малко захар или консерванти няма да ни убият.
Оттам тръгна всичко.
- Коя за теб е съвършената лютеница? Солена, по-кисела, по-мазна...?
Съвършената лютеница е тази, която е върху моята филия тук и сега.
- Как подбираш коя да е следващата лютеница, която да пробваш?
По вдъхновение. След интензивно ядене на повече от сто лютеници си развалих доста стомаха и сега се опитвам да пробвам само неща, които не будят съмнения.
- Накъде според теб се развива пазарът на лютеница в България - към по-добри и качествени продукти или обратното - към по-ниско качество?
Наблюдавам няколко тенденции на пазара: имитиращи домашна продукция (бабина лютеница), имитиращи локална продукция (шевици без милост връз всичко), играещи с носталгията по, прости, Боже, комунизма.
По мои наблюдения истински смислените лютеници се произвеждат от компании, които не се опитват да си играят с емоциите на потребителя, а просто правят вкусен и качествен продукт.
Доста от тях са бутикови, малки, трудно оцеляват и ако не се направи нещо да бъдат подкрепени, ще е все по-трудно да намерим нещо различно от доматено пюре с шевици.
- Как гледаш на по-масовите лютеници и може ли сред тях да се открие нещо вкусно и качествено?
Да, разбира се. Някои от големите вериги супермаркети работят отлично с местни производители и резултатът понякога са продукти за чудо и приказ.
- Пробвала ли си да правиш домашна лютеница?
Не, не съм. Имах няколко предложения, но септември ми е много натоварен сезон служебно и нямам време.
Освен това нямам познанията да стерилизирам консерви без да подложа на риск от ботулизъм себе си или близки, затова за момента не бързам да варя лютеница.
Предпочитам да я ям :)
