Традиционното разбиране за робството най-често се свързва с представата за хора, оковани във вериги и превозени с кораби, за да бъдат продадени на някой пазар като движима стока.
Това е остарялото схващане, което оставя и погрешното впечатление, че една от най-древните практики в човешката цивилизация отдавна е забравена.
В началото на 21-и век обаче това съвсем не е така, а робството просто е намерило нови форми на развитие.
От трудови лагери в Северна Корея, през публични домове в Европа или бойни полета на Близкия Изток и Африка, днешните жертви на робството могат да бъдат деца войници в Уганда, индийци, родени с наследствени дългове, танцуващи момчета в Афганистан, шивачи в Бангладеш или пък домашни прислужници където и да е другаде по света.
Така, ако се смята, че в периода 15-19-и век над 13 милиона души са били заловени и продадени като роби от Африка, то днес можем да говорим за повече от 40 милиона в глобален мащаб. Данни на Международната организация на труда към ООН за 2019 г. показват, че една четвърт от тях са деца, а 71% от всички жертви на робството са жени и девойки.
Това са хора, които не е задължително да бъдат собственост на други или пък да са разменяни и продавани като стока. При всички положения обаче модерните роби нямат възможност да напуснат по собствена воля и пряко или непряко биват експлоатирани физически или психически.
В световен план близо 25 милиона души са свързани с принудителен труд, което означава, че работят против волята си или под заплаха, сплашване или принуда. Смята се, че още над 15 милиона живеят в принудителни бракове, а близо 5 милиона са жертви на сексуална експлоатация.
Други над 4 милиона души пък са поставени в робски труд от собствените си правителства, които използват насилствени методи за задължителна военна служба или принудителен труд.
Малко повече от две години след данните на ООН, в условията на пандемия и глобална икономическа криза, по всяка вероятност тези цифри и проценти да са увеличени.
Робството е най-разпространено в бедни държави с уязвими малцинства, но съществува и в развити страни. Милиони хора от различни части на света практически предоставят безвъзмезден труд при изключително тежки условия в мини, фабрики, бардаци, на полето или пък ловят риба в океана. В повечето случаи хората, които извличат ползи от това, действат безнаказано.
Най-разпространеният вариант е дълговото робство, което се свързва с предоставянето на труд срещу заем или за изплащане на дълг, наследен от роднини. Това е особено популярна практика в Индия и като цяло в региона на Южна Азия.
Въпреки, че Индия е една от най-големите икономики в световен мащаб, там живее и една голяма част от най-бедното население на планетата с доходи под 2 долара на ден. Официално отдавна са премахнати кастовите системи и принудителното полагане на труд, но социалното разделение остава много силно изразено.
Това се вижда в множество случаи, при които цели фамилии са принудени в продължение на поколения да работят принудително, без да имат възможност да изплатят определен дълг. Практиката е особено характерна за най-ниската каста при индуистите ("недосегаемите", защото не са достойни някой да ги приближи), както и при други религиозни и етнически малцинства.
Най-често порочният кръг започва с искане на заем за извършването на погребение, сватба, лечение или друг сериозен семеен разход. Впоследствие лихвите се трупат, а заемодателят има всички права да принуждава членовете на семейството да работят за него в продължение на поколения.
Подобни практики има обаче не само на азиатския континент. Мавритания, например, е държава, където около 20% от населението е обвързано с наследствени дългове и свързано с тях робство. Там децата задължително наследяват дълговете и статута на своите майки.
Сексуалната експлоатация и принудителните бракове са други две форми на модерното робство.
Това са и класически примери от Европа през последните три десетилетия след края на Студената война, когато хиляди жени от бившите социалистически държави стават жертви на фалшиви обещания за по-добър живот на Запад, но в крайна сметка се озовават в публични домове, масажни студия или барове, управлявани от източноевропейски престъпни банди.
Деца, най-вече момичета, могат да попаднат в робство и чрез принудителни бракове. Най-често в Африка и Близкия изток момичета могат да бъдат част от междуфамилни съюзи, включващи транзакции на пари и натура. Над 44% от жертвите в подобни случаи са момичета под 15 години.
Домашното робство също продължава да бъде популярна практика. Частните домове са скрити от властите и потенциалните податели на сигнали, което ги превръща и в идеални места. Най-често жертвите са мигранти, жени и деца, подлагани на икономически, психически и физически контрол, включително насилие.
С малко възможности за защита в чужда държава, те самите рядко посмяват да подадат оплакване без значение дали става за филипинец в Израел с изтекла виза или мексикански нелегален емигрант в Лос Анджелис.
Що се отнася до робство, което е контролирано на правителствено ниво, то тук най-ярко могат да изпъкват Северна Корея и Китай.
Според данни на различни правозащитни организации над един млн. уйгури от автономния регион Синдзян са затворени в работнически лагери из цялата страна без присъди или обвинения, като всичко това е представено под формата на различни програми за превъзпитание или квалификация.
Някои от хората имат правото на избор дали да бъдат изпратени във фабрика в другия край на страната, или да бъдат затворени в лагер.
По тази линия китайското правителство използва различен набор от високотехнологични инструменти, чрез които да следи и контролира 12-милионното тюркоезично мюсюлманско малцинство.
Данни на Human Rights Watch показват, че различни китайски технологични фирми сътрудничат на Пекин в това отношение.
Някои от тях подпомагат за следенето и цензурирането на уйгурите в социалните мрежи, чиято активност е анализирана от бази данни, сигнализиращи за "неприемливо поведение. По този начин много хора биват задържани в лагери заради всекидневни и напълно законни дейности.
В Северна Корея робството също се свързва с принудителния труд в лагери, мини или оризови полета.
Тук става въпрос преди всичко а политически затворници и хора, считани за опасни за режима в Пхенян. Севернокорейската система също така изпраща и десетки хиляди хора, които да работят срещу минимално или никакво заплащане в страни като Китай, Русия и държави от Африка. Приходите от подобна дейност се прибират от държавата, докато самите хора са принудени да работят в изключително тежки условия.
Бедност, маргинализация, расизъм, нестабилност, войни, природни катаклизми. Това са само част от многото причини, които могат да превърнат някой в модерен роб в една практика с приходи от над 150 милиарда долара годишно.
Робството е глобално, навсякъде около нас и най-добре процъфтява там където върховенството на закона липсва, а корупцията доминира.
