Почина Трифон Иванов - онзи огромен мъж, който бранеше вратата на България и всяваше страх у съперниците.
Отиде си най-големият символ на дух и характер в този отбор, който превзе света през 1994-а.
Ако отпред имахме Ицо и останалите, отзад винаги знаехме, че скалата е Туньо. Така и ще остане в паметта ни.
Човекът, който не падаше, не пускаше никого да стигне до вратата, гледаше лошо и лягаше като последна преграда пред „дулата” на противниците.
Всеотдаен и готов за бой.
Не е случайно, че Туньо се оттегли в Търново и не участваше във футбола ни от години. Той не е за такива театри и фалш - винаги си остана мъж на място, истински, пък дори и това да не се харесва на всички.
Остана нормален и истински.
Трифон Иванов ще остане в историята на българския футбол като един от най-добрите защитници. Футболист №1 на България за 1996 г. Трикратен шампион на България с екипа на ЦСКА. През 1996 г. стана шампион на Австрия с „Рапид” (Виена). Има и 77 мача с шест гола за „А” националния отбор на България, с който е бронзов медалист от световното първенство в САЩ през 1994 г.
Оставя ни ОНЗИ гол срещу Русия, с който ни класира на световното.
Оставя ни спомена за световното, за еуфорията, за великите мачове.
Отива си от този свят първи от великото ни поколение, много млад. Само на 50 години.
Ще го помним.
За такива като него е измислена думата „легенда” във футбола.
Бог да те прости Туньо. С теб и заради теб съм бил горд, че съм българин. Отиде се, както живя. Живота беше за теб нещо което се живее, не се носеше по вълните!
Може футболът да е само игра и това, което пиша може да е клише, но тази игра беше единственото нещо, което някога истински ни е обединявало като народ през последните десетилетия, поне през моя живот. А Трифон Иванов беше сред хората, които бяха причина за това. 1994-та беше Голяма година. Благодаря му за незабравимите емоции. Поклон!