Ако чужденец се озове в София навръх 9 септември, вероятно ще реши, че е попаднал в страната на чудесата.
Денят му ще започне с неразбираеми, но инстинктивно неприятни спорове в ТВ ефир на тема "Тържество на свободата ли е държавният преврат в условия на чужда военна окупация".
Разходка в центъра на столицата ще го доведе до не по-ведра артистична инсталация, наподобяваща изоставен декор от "Сиянието" на Кубрик. Кърваво-червен фонтан пръска минувачите, за да им напомни за съдбата на "неблагодарните" народи, които имат вредния навик да застават на грешния бряг на историята.
На отсрещния тротоар Руското посолство дава културно-информационен прием за признателните потомци на съветския режим в България.
Някъде във въздуха е оставена да виси изричната критична забележка на МВнР срещу подтекста на събитието като опит за пренаписване на историята на Източна Европа от ХХ век.
Входът за коктейла е барикадиран от полицейски кордон и дипломатически лимузини, отвъд които се е събрала група протестиращи с плакати "Чемодан, вокзал, Сибир" и "Je suis Константин Муравиев". Но 500 метра по-надолу се вее флаг с бродиран сърп и чук. Набори на ОФ полагат цветя в подножието на съветския "Шпагин", а момчета на гимназиална възраст си правят сянка с портрет на Георги Димитров.
Докато столичното ръководство на най-голямата опозиционна сила вдига тост в чест на българо-руската-дружба-между-народите, прокуратурата провежда акция срещу партийци-дейци на НД "Русофили" по разследване за предполагаем акт на шпионаж.
На заден фон се чува заклинанието, че терор от мащаба на онзи след 9 септември "може да се случи и в нашето поколение".
Вярно, три десетилетия са достатъчни за израстването на цяла генерация без житейски спомени от тоталитарния режим, но в исторически мащаб граденото в продължение на 30 години изобщо не е застраховано от срив.
Идеята, че този срив може да се развие като повторение на сценария от 9 септември, не изглежда рационална - през 1944 г. България е държава с едва 66-годишно самостоятелно съществуване (само 36 г. в независимост), но с две монархически абдикации, посветила четвърт от своя ХХ век на катастрофални войни за национално обединение и на кръвопролитен вътрешнополитически тероризъм; преживяла е три държавни преврата в рамките на 21 години и десетилетен едноличен режим непосредствено преди съветската окупация.
Но избледняващата памет за травмите от тоталитарното минало явно не е гаранция срещу повторение на стари грешки (дори когато тази памет е кодирана в закон).
Дистанцията се оказва недостатъчна, за да проясни фокуса на обществото. Лесният и свободен достъп до информация не се ползва за осмисляне на историята, а за овикването й. Не се подменят факти, защото никой няма интерес към тях.
Подменя се смисълът на понятия като "свобода" и "право на избор".
Някой би предположил, че щом обществото допуска съществуването на две взаимно отричащи се мнения за смисъла на 9-ти септември, при това - им дава трибуна през националните си медии - то това е жив признак на демократично поведение. Но преди всичко е симптом за възпалението от дълбока рана, от разлом в колективното съзнание, който не се лекува от само себе си, а се задълбочава след всяка външна провокация.
А провокации винаги ще се намерят, сякаш като по правило, за да смачкат настроението около истински национален празник, какъвто е 6 септември.
75 години след преврата - 30-годишната българска демокрация продължава да се парализира от вродените пороци на своето минало.
