Денят е 9 август 1999 г. - по нищо не личи, че това ще се превърне в дата с огромно значение не само за цяла Русия, но и за света. На този ден тогавашният президент на Руската федерация Борис Елцин назначава нов министър-председател - слабоизвестен млад руски политик, бивш агент на КГБ (доколкото може един агент на КГБ да е бивш) - Владимир Путин.
Оттогава до ден днешен Путин е несменяемият властелин на върха на руската политика, който се опитва (с променлив успех) да бъде решаващ фактор за редица горещи точки по целия свят.
По-малко от половин година отнема на младия министър-председател да стане президент след изненадващата новогодишна оставка на Елцин. По това време Русия е в криза, чеченските сепаратисти удрят тежко по руски цели, а корупцията в страната е повсеместна. Според мнозина последното не се е променило особено и до днес, като изключим факта, че сега вече нещата са далеч по-организирани и въведени в канален ред.
Само за няколко години обаче Путин превръща изпадналата в хаос федерация в добре работеща машина, движеща се почти изцяло под негов собствен контрол, създавайки ред, понижавайки данъците и справяйки се с голяма част от терористичните заплахи.
Междувременно обаче в страната беше установена и мощна олигархия, в която верните на президента "бизнесмени" са награждавани и поощрявани, а онези, които се опитват да му се опълчват, били те олигарси или обикновени опозиционери, изведнъж изпадат в тежка немилост.
Този избран от Путин път обаче му донесе одобрение сред хората, като по един момент личният му рейтинг надхвърляше дори 80% (според местните социологически агенции), създавайки сред части в обществото своеобразен култ към личността.
Сега в четвъртия си мандат като президент (с още един между тях като министър-председател) Владимир Путин отдавна е разглеждан като политически недосегаем и несменяем фактор за руската политика.
По негов адрес често е и цитирана старата руска поговорка "Царят е добър, болярите са лоши", за да обясни защо рейтингът на одобрението на президента остава постоянно по-висок от този на неговото правителство.
Това до голяма степен се дължи не толкова на вътрешната политика на Русия, колкото на външната и на опитите страната да бъде издигната до ниво на ключова суперсила, без чието съгласие почти нищо не може да се случи по света.
Много преди Доналд Тръмп да развее лозунга "Да направим Америка отново велика", Путин приложи същата идея за Русия, просто без скандирания и лозунги. Посягайки както към славата на Имперска Русия, така и към мощта на комунистическото минало и СССР, властта в Кремъл изгради идеята за могъщата славянска империя, на която от Бога е отредено величие.
С тази карта, както и с множеството си природни ресурси и силната си армия, Руската федерация прие поведението на световна сила, която се меси не само в региона, за да гарантира влиянието си върху всички държави от бившия комунистически блок.
И макар до 2012 г. поведението на Кремъл към Запада да беше по-скоро като към потенциален партньор, отколкото към опонент, след онзи момент поведението на Русия на Путин стана доста по-агресивно. А кулминацията на всичко това беше разривът в отношенията с Украйна и анексирането на Кримския полуостров - акт, представен в страната като решаването на една историческа несправедливост и връщането на изконна руска територия.
Наложените от Запада санкции над Русия забавиха значително руската икономика, но също така създадоха сред мнозинството от руснаците идеята, че останалите държави искат да унижат отечеството им. Разбира се, тази идея беше шумно прокарвана от пропагандната машина на Кремъл, събирайки доверие около президента, който зае образа на смел държавник, готов на всичко, не просто за да не позволи чуждия тормоз, но и също така да покаже на западняците истинската руска мощ.
По тази линия руското противопоставяне на Запада се разви като мощна, чисто идеологическа пропаганда, представяща САЩ и ЕС като рушащи се, прогнили морално и слаби сили, които носят предимно проблеми на тези, които са под тяхно влияние.
В тази продължаваща и досега кампания Русия се показа като истинска сила, що се отнася до пропагандата и дезинформацията.
Днес в държавите от Запада действията на Кремъл се свързват предимно с фалшиви новини, пропаганда, черни кампании и опити за манипулация и влияние върху чужди държави.
В САЩ все още се говори за руска намеса на последните президентски избори, а ако се съди от различни журналистически разследвания и излезли наяве разузнавателни доклади, в Европа почти няма държава, в която да няма спонсорирана от Русия партия.
Макар да критикува САЩ за империализма им, Русия на Путин подхожда по не особено различен начин във външната си политика, особено спрямо държавите от бившия соц-блок - Кремъл няма партньори, той има сателити, които трябва да следват политиката на центъра, иначе биват заплашвани и наказвани.
Междувременно на фона на руското участие в Сирийския конфликт и анексирането на Украйна, руската икономика все още не може да се съвземе напълно от наложените санкции. Броят на живеещите под абсолютния праг на бедността за страната надхвърля 19 млн. души, а цялостния жизнен стандарт извън 5-те големи града в страната не може да се определи като особено добър.
И все пак Путин остава несменяем на власт. Въпреки все по-голямото недоволство, въпреки рекордното вдигане на възрастта на пенсиониране и цялостната икономическа ситуация, президентът остава непоклатим. И причината за това вероятно не е толкова в народната любов, макар такава спрямо него да има в части от обществото, колкото тоталната липса на алтернатива.
Протестите в столицата Москва и по-големите градове на страната стават все по-чести и по-големи, но реално липсва някой, който да бъде истинска заплаха за властта на президента, някой, който да е достатъчно харизматичен и влиятелен, за да може да обедини достатъчно голям брой хора.
Дори и противниците на Путин (освен онази част от тях, която гравитира около Алексей Навални) не виждат кой може да поеме властта в страната от ръцете на сегашния стопанин на Кремъл. Затова вече две десетилетия парадът на бившия агент на КГБ във властта продължава.
Поне до следващите избори за държавен глава, когато изтича втория му пореден мандат и общо четвърти. След това може да се предполага само какво ще следва.
