Завръщането на "експата" II

Когато Мария Касимова цветисто описа бурните емоции, които бушуват в душата на "експата" при завръщането, много читатели във форума се обидиха. Дори и на мен ми се стори малко пресилено. Докато тези дни на път обратно към България не се оказах в също толкова трагично-комичен филм.

Може би е виновно празничното, направо възторжено настроение, че се прибирам за Коледа и ще видя семейството и приятелите си. Когато градусът на емоциите е толкова приповдигнат, сблъсъкът с реалността е особено болезнен.

Може би в нормалното си всекидневие се движа в ограничен кръг от хора и другите, тези със силиконови устни, анцузи и диалект липсват.

Може би просто съм имала лош късмет и по случайност за моя полет се е събрала колоритна палитра от нашенци.

Така че не приемайте този текст като представителна студия по темата "българите се прибират".

Ако мога да перифразира Ларошфуко, в действителност нещата никога не са толкова хубави или трагични, колкото си въобразяваме.

Болоня, 6 часа вечерта.

Повярвайте ми, няма нужда да поглеждам таблото на летището, за да се ориентирам накъде е чак-ин гишето за полета за България. Моят пътепоказател от поне петдесет метра е гласът на дама на средна възраст, обясняваща с твърде висок глас по телефона: "Ама хич не ме занимавай! Хич не ме интересувате! Край!" И така двайсетина минути твърдо и шумно приключва разговора...

Чакащите на чек-ин се оглеждаме взаимно както в забравените уестърни каубоите се премерваха с поглед, пристъпвайки в бара. Я да видим кой какъв е - студент, бачкатор, омъжена за чужденец, интелектуалец, българи от България, връщащи се от шопинг в Италия, лица със съмнителни занимания.

Понеже на всички чакането явно ни е скучно, някои, уви, пак шумно, ги хваща носталгията.

"Кат'се приберем ш'ми направиш пълнени чушки, чули ма?," заявява на всеослушание индивид, иначе с пуловер с крайно дискретен надпис Gucci. Съпругата, заслужила нежното обръщение "ма", също толкова любвеобилно отвръща: "Мъъ, шъ се занимавам с теб точно, аз си имам неща за вършене".

Въобще ухото може само да се радва на изобилието на български наречия на италианското летище.

Започвам да се замислям дали някой ден, например в близките десет години, на езиковедите вече няма да им се налага да изследват чистите диалекти не в някое изолирано село в България, а сред "експат" общностите.

Така де, мигрантите и техният език често остават недокоснати от напъните в родината всички да говорят като софиянци.

От другата страна субектите, за чиито занимания в Италия имам някои съмнения, са извадили смартфони и снимат селфита. Толкова ослепително изрусено не бях виждала поне от 1996 година насам. Фантазията ми е бедна да опиша стила на обличане, най-добре характеризиран като сводническо-стриптизьорски шик.

"Усмихни са, кат' пача", заявява единият от субектите.

Явно връзката с родината при тях е особено силна, защото цитират шегички от последния сезон на "Вип Брадър". "Аре мъ, Кичке, сьомгатааа".

На една от страниците на българите в Италия във "Фейсбук" възходите и паденията на "Вип Брадър" се обсъждаха всекидневно и напоително тази есен.

Само четенето на заглавията ми бе достатъчно, за да влизам в час. Няколко пъти, в пристъп на досада, мислех да се изтрия от групата. Сега обаче съм благодарна, защото изведнъж схващам препратката със сьомгата.

Докато чакаме за извеждане за полета, на мен (както и на, горе-долу, една четвърт от пътниците) ни се налага да изпразним едната част от залата.

Причината е господин на средна възраст, очевидно все още не усвоил западноевропейските навици да се къпе всекидневно, или поне веднъж на три седмици. Само се моля мястото му в самолета да не се окаже някъде до мен, защото ще е един много дълъг полет...

В групата присъстват естествено и българки от България, които си говорят къде са били и какви бутушки са си купили в Италия.

Големите им силиконови устни ме хипнотизират отдалече.

Има и субект с насинено око.

Направо ме дострашава, че с въпросните хора може би споделяме едно и също ДНК и културна традиция.

На този фон самият полет е скучен. Слава богу, силно тревожещият сетивата господин сяда някъде другаде, далеч-далеч от мен. Не мога да мисля съседите му по самолет.

Бачкаторът в непосредствена близост мирише на "Арда" без филтър, но това някак уютно ми напомня за детството, когато всички шофьори на градския транспорт лъхаха така.

Госпожата до мен има мнение по всички въпроси и нетърпеливо иска да го сподели.

Българските стюардеси упорито настояват да ми говорят на английски заради американското списание, което чета.

В техните представи, сигурно, истинските българи четат само жълти вестници.

На Терминал 1 служителите от гранична полиция с досада преглеждат личните карти. Няма поздрави "Весела Коледа", както ни изпращаха италианските им колеги. Вие пък сега искате и някой да ви каже "Добре дошли в родината".

Някъде по Цариградско шосе се замислям защо толкова се впечатлявам от колоритните родни екземпляри.

Мнозинството българи, които познавам в България и извън, са умни, образовани, работливи, и, смея да твърдя, добре облечени личности. Даже, като се замисля, горе-долу половината от пътниците в моя самолет бяха нормални хора.

Може би е присъщо на малките нации, че преживяваме тежко издънките на всеки наш сънародник пред чужденците.

Дали няма все пак някой да си помисли, че и под пласта образование и амбиции ние също сме си останали тъмни балкански субекти.

Приятелите ми американци често се шегуват с изцепките на други американци по света. Някои дори заявяват на всеослушание, че достатъчно пъти им е идвало да кажат, че са канадци.

Не изглежда обаче, че минават през същата тежка психодрама, каквато българите в Германия преживяват, когато, например, в берлинския вестник пише, че други българи са окрали за скрап новия алуминиев покрив на местна църква.

Може би тези, които живеем в чужбина, страдаме също, че малко положителни новини идват от България.

Определено имаме и проблем с идентичността защото всъщност живеем разкрачени между два свята.

А може би просто в конкретния случай моите емоции от прибирането, както сигурно и тези на останалите пътници, бяха наистина на твърде висок градус.

Когато идеализираните спомени се сблъскват фронтално с реалната българска среда, всичко изглежда пресилено трагикомично.