Името е нещо, което човек носи със себе си цял живот. Собственото име е може би най-важната дума за всеки. Думата, която чуваш ежедневно и с която се идентифицираш.
Изключителна родителска отговорност е изборът на имена за наследниците на семейството, така че същите да могат да живеят в комфорт с начина, по който се казват. Някои родители се провалят и няма как да виним детето, че не е щастливо от факта, че по лична карта е Джесика, Спаска, Цура или Мелъди.
В подобни случаи човек или цял живот се представя съответно като Джеси (за останалите три примера просто не се сещам адекватно умалително), или си сменя името, откакто вече е все тая, защото е изкарал училище и гимназия с него и му е нанесена травма за цял живот от добри дечица веселушки. И това е.
По-интересен е обаче следният феномен: в България просто не можеш да угодиш на човек, опре ли до обръщения. Ето защо:
1. Умалителните имена у нас са по-важни от същинските такива. Почти не съществува българин, който да си няма някакво малко име, на което да държи особено много.
2. Вследствие на точка 1. се получава следният проблем: Хора ти се сърдят или ти вдигат скандал, защото си се обърнал към тях с цялото им име. Пример: Колежка се казва Валентина. Ти казваш: "Валентина, би ли ми подала принтираният лист там?" с възможно най-любезния тон, на който си способен. Жената отсреща обаче се обижда смъртно, че си се обърнал към нея с цялото й име (както всъщност се казва), а не с Валче, Вал или Тина, заради което бъдещето ти във фирмата вече е под въпрос.
3. Понякога хората са особено изобретателни в предпочитанията си относно това как точно трябва да ги наричаш. До такава степен че или не чуваш/не разбираш съкратеното име отведнъж, защото то е супер оригинално, или го объркваш, което води до конфузна ситуация и отново скандал: Пламена - Памз. Гергана - Гу. Станимира - Стън. Биляна - Би и т.н.
4. Малки имена от 2 букви понякога са по-трудни за произнасяне от дългите и често, произнесени на глас, звучат сякаш някой си вика булонката от храста ей там.
5. Не върви да си на официално събитие, на интервю за работа, някъде, където хората са сериозни и да се представиш като Вики, Диди, Мими и т.н. Просто е несериозно.
6. Понякога се случва с години да не знаеш даден човек как се казва или да си мислиш, че се казва по друг начин, просто защото той така и не е споделил действителното си име. Което води до тягостното чувство, че си живял в заблуда и си излъган.
7. Когато пишем служебни имейли или водим някаква официална кореспонденция, не върви да се подписваме като Жужи, Лили, Пепи и Кики, въпреки че мнозина от нас го правят.
8. Митът, че когато някой те нарича с цялото ти име, ти се кара, ненавижда те, мрази те и е зъл с теб, е особено вреден за хората и обществото като цяло. Повечето хора асоциират името си с моменти от детството, в които родителите им са ги наказвали. Защото именно в такива моменти са ги повиквали с целите им имена, а през останалото време са ги назовавали Шуши, Буши, Бамбуши и с други лигавщини.
9. Когато една жена се казва с хубаво, дълго, женствено име, то често звучи много по-сериозно, достолепно и секси от разни съкращения, по-подходящи за назоваване на домашен четирикрак любимец от дребна порода.
Всъщност, рядко ще чуете някой да е написал песен за Буби, Джиджи и Цуци... Все са за Мария, Северина, Алис, Аиша и т.н. Случайност? Не мисля.
Така че ако се казвате Ралица, например, знайте че името ви е хубаво и не се тревожете да го демонстрирате.
В този ред на мисли, как ли щеше да звучи онази прекрасна любовна песен на Ревю, ако в лириките жената беше назована на галено: "Подай ръката си, Рали, щастлива ще бъдеш със мен..." Ми не, не, не не и не...
