Изрисувани момичета в секси бельо и високи токчета. Гигантски котарак, правещ секс с надрусана русалка. Стая за съблазняване, обозначена с неонов кръст.
Дали това са сцени от ексцентричен порно филм? Не, това са само някои от акцентите в най-новата интерпретация на операта "Русалка" на Антонин Дворжак, която дебютира в лондонската опера миналия месец. В нея приказката за малката русалка е съчетана с лъскав бардак, насилие, педерастия и бруталност.
Съвременните оперни постановки не оставят много на въображението
Премиерата на операта бе посрещната с неодобрение от срана на публиката, а повечето критици също не останаха приятно изненадани. Пресата заклейми представлението като абсурдно, вулгарно и - както се бе изразил един особено разпален коментатор - "невъобразима пародия". Въпреки че нито пеенето, нито оркестърът по никакъв начин не се различават от класическата интерпретация на операта, модернизираната продукция по думите на Рупърт Крисчънсен от Daily Telegraph е "просто отвращаваща".
Фактът, че противоречивите нови продукции все още успяват да шокират, сам по себе си е достатъчно... шокиращ. Интерпретацията - за която в Европа се използва наситеното с отрицателен смисъл понятие режитеатър (театър на режисьора) сега е нормата и изобилства навсякъде. Австралийската национална опера например понастоящем показва нова интерпретация на "Сватбата на Фигаро" от Моцарт, според която Фигаро е бодигард в богаташко имение. Миналия сезон, берлинската опера Komische възкреси противоречивия преразказ от 2004 на крайния режисьор Каликсто Бието на моцартовата опера "Отвличане от сарая", в който един от героите отрязва зърната на една проститутка и кара друга да пие неговата урина.
Дори сравнително консервативната нюйоркска опера Метрополитън подготвя футуристична нова продукция на "Пръстенът на Нибелунгите" за настоящия сезон, а през следващата година се очаква да представи нова версия на "Риголето", която главният директор на операта описва като развиваща се в "женомразкия затворен свят на Лас Вегас".
В опита да не отегчават публиката с еднотипни класики, оперите приеха модернизма
Защо дори най-консервативните опери се обръщат към авангардното? Една от причините е предизвикателството да поддържат предложенията си свежи, когато публиката има ограничен апетит за нови продукции. "Операта е музейна форма на изкуството - повечето оперни зали показват класическите стари шедьоври." коментира Никълъс Хил, професор по опера и музикален театър в университета в Съсекс. "Операта трябва да открие начин да представи наново стария репертоар по начини, които го правят да изглежда нов и вълнуващ. Режитеатърът не е създаден единствено за да шокира любителите на операта, но и за да се пошегува малко с тях, както казват някои колеги".
"Режисьорите много обичат да хвърлят прах в лицето на публиката," коментира оперният критик Крисчънсен, който открива корените на тази тенденция в модернистичния подход към театъра от 1920-те години на Бертолд Брехт. "Те считат публиката за представители на средната класа, които идват на опера, за да прекарат една хубава и спокойна вечер. Тези режисьори обаче, подобно на хората, които са работили по "Русалка", имат за цел да държат публиката в напрежение".
Сега това означава нещо още по-крайно. Филмът на Питър Селърс от 1990 по операта "Дон Жуан" на Моцарт, който изобразява главния герой като продаващ дрога гангстер в гетото на Харлем, бе обявен за "артистичен вандализъм" от изданието Opera News, публикувано от Метрополитън. От тогава насам обаче, режисьорите опитаха всичко - от масово изнасилване, до сцена, в която развратникът мастурбира разпалено пред статуя на Дева Мария.
Провокативността има нужда от нова визуална форма, за да е разбираема за публиката
Творците от вълната на режитеатъра може би са успели да уловят вниманието на публиката. Но има ли нещо по-значимо отвъд тази мания? "Ако продължаваш да караш актьорите и певците да се разкарват в класически костюми из сцената, изгубваш всякаква представа за това защо тази опера е толкова скандална," обяснява Тил. Той посочва за Селърс, че "това е режисьор, който вярва, че произведение като Дон Жуан... продължава да бъде провокативно и предизвикателно от морална гледна точка дори днес".
Същото се отнася и за "Русалка", обяснява той, която е писана по време, в което теорията на Фройд тъкмо е набирала сила и е имала за цел да изобрази пробуждането на едно младо момиче към неговата сексуалност и придружаващият я страх, свързан с това - послание, което вече не въздейства на съвременната публика.
Артхаус-траш естетиката след киното окончателно превзе и оперната сцена
Режитеатърът може и да е свързан изцяло с новите идеи, но самата концепция все повече е критикувана за това, че е остаряла. За първи път я изпробва през 1951 внукът на Рихард Вагнер - Виланд Вагнер, който иска да спаси наследството на дядо си от нацистите с минималистична интерпретация на "Парсифал", която замества средновековните рицари и храма на Светия граал с абстрактна сцена и гръцки тоги. Разбира се, традиционалистите-почитатели на Вагнер били скандализирани, а Виланд става родоначалник на вълнуваща нова мода.
По-късно обаче, когато се разчува, че Метрополитън подготвя интерпретация на Верди от режисьора Дейвид Алдън - който оставя своята диря със сцена с масово клане във версията си от 1984 на "Мазепа" на Чайковски в Британската национална опера - един онлайн музикален критик саркастично възкликва: "Доживяхме и нестандартен "евро-траш" режисьор в Метрополитън!"
