Официалните експедиции за изкачване на високия 7570 метра връх Гангкхар Пуенсум са четири. Всички те приключват с неуспех. Няма и твърде основания да се вярва, че съществуват и неофициални опити за достигане на най-високата точка на едноименната планина. Или дори близо под нея.
Което означава, че Гангкхар Пуенсум е и вероятно дълго време ще остане най-високата неизкачена от хората планина. Не заради предполагаемата си техническа трудност, а заради местоположението си.
Гангхар Пуенсум се намира в Хималаите, но в най-недостъпната и затворена част на иначе доста комерсиализираната могъща верига.
Тя е на границата между Бутан и Тибет, там е и най-високият ѝ връх.
Малкото будистко кралство Бутан дълго време имаше славата на една от най-затворените страни на света. Това е място, където се измерва брутното национално щастие, а не вътрешен продукт, и страна, която прави всичко възможно да съхрани природата, културата и традициите си. Които са неразривно свързани.
Самият Бутан е бил затворен за повечето чужденци до средата на 70-те години на миналия век и едва от 1974 г. се допускат туристи, и то срещу солени такси за престой.
Освен Гангкхар Пуенсум в Бутан има и други върхове над 7000 метра, но за местните хора изкачването им е табу. Според местния будизъм и вярванията на хората в Бутан високите планини и върховете им свещени - домове на божества и защитни духове, които не бива да бъдат обезпокоявани от хората.
Името на Гангкхар Пуенсум означава "Белият връх на тримата духовни братя", и местните вярват, че появата на хора там е оскверняване на свещена земя.
Престъпването на табуто може да доведе до нещастия за тези, които живеят под планината.
Върхът може потенциално да бъде достигнат от тибетската страна, но в Тибет вярват в същата концепция за високите планини и не опитват да изкачват и собствените си върхове.
Въпреки това за кратко през 80-те години Бутан позволява алпинизъм за чужденци, и в това време има 4 експедиции, които опитват да достигнат върха на Гангкхар Пуенсум. Никоя от тях не успява - заради лошо време и сложния терен. Първата дори не намира планината заради неточните карти.
Дори опитите обаче водят до протести и недоволство от местните хора заради религиозното значение на планината.
През 1994 г. властите в Бутан въвеждат забрана за изкачване на върхове над 6000 метра.
През 2003 г. влиза в сила тотална забрана за алпинизъм.
От тогава в Бутан е възможно да се правят преходи в планините, но по официално одобрени трекове, с нужните разрешителни и в присъствие на местни водачи.
Някои от тях са достатъчно предизвикателни и на голяма височина, но са и скъпи - всеки турист в Бутан, независимо къде е, плаща дневна такса за престой. Понастоящем тя е 100 долара на нощувка, а към тази база се добавят и разходите за местните агенции.
Вярванията на местните хора не са единствената причина за "затварянето" на високите върхове. Един от мотивите е, че Гангкхар Пуенсум и останалите високи масиви са в изключително изолирана част на страната, с ограничена инфраструктура и труден достъп за спасителни операции.
Зараждането на бума на комерсиалния алпинизъм в Непал също са пример за бутанците, за които е от съществено значение да опазят природата и планините си.
След въвеждането на забраните има един-единствен опит за изкачване на най-високата планина - на японска експедиция, която през 1998 г. опитва да достигне върха през Тибет с разрешението на Китайската планинска асоциация. Това води до остра реакция от Бутан, разрешението е оттеглено, и повече опити през Тибет също не са правени.
От тогава духовете на Гангкхар Пуенсум се необезпокоявани. И това едва ли скоро ще се промени.
