Датата 7 октомври 2023 г. със сигурност ще остане запечатана като съдбовен вододел за историята на Близкия изток. Целият регион е променен, откакто Хамас нападна Израел на този ден преди точно една година.
Към онзи момент се смяташе, че границите на анклава са под плътен контрол, но бойците на Хамас ги преминаха и атакуваха цивилни и военни бази в Южен Израел - 1180 души бяха убити, а 251 - взети като заложници, като 97 от тях все още са в плен.
Безпрецедентната терористична атака провокира най-тежкия военен отговор на Израел от десетилетия насам, чиято цел беше пълното унищожаване на Хамас като военно-политическа организация, която управлява Ивицата Газа от 2007 г.
Резултатът е ликвидиране на минимум една трета от военния капацитет на организацията, но това идва на огромна хуманитарна цена.
Според оценки на контролираното от Хамас здравно министерство са загинали над 41 000 души, а 96 000 са ранени. Други 10 000 пък са обявени за изчезнали на фона на масов недостиг на храна, болести и 1,9 милиона изселени.
От своя страна израелската армия съобщава, че в рамките на една година са унищожени 40 000 цели, 4700 тунела и 1000 ракетни установки, използвани за нападения срещу Израел. Общо жертвите са 726 израелски войници.
Усилията на ООН и международната общност за успокояване на напрежението остават неефективни.
Решението на главния прокурор на Международния наказателен съд да поиска заповеди за арест на министър-председателя Бенямин Нетаняху, министъра на отбраната Йоав Галант и ръководителя на Хамас Яхия Синуар бяха посрещнати с гняв в Израел и подигравки от Хамас.
Още по-лошото е, че конфликтът прерасна от локален в регионален с намесата на различните проирански прокси организации в Ирак, Сирия, Ливан и Йемен. Тя доведе до отваряне на втори фронт срещу шиитската групировка Хизбула и израелска инвазия в Ливан, която също постепенно се превръща в хуманитарна катастрофа.
Израел и Иран на два пъти влязоха в директна военна конфронтация и към момента са по-близо до открита война помежду си от когато и да било.
Какви изводи и оценки можем да направим дотук?
- Израел свикна да живее в "режим на оцеляване"
Атаки като тази от 7 октомври, нападението на Египет и Сирия навръх празника Йом Кипур през 1973 г. или общата ситуация в региона от навечерието на войната от 1967 г. провокират Израел винаги да отговаря по един и същ начин, без значение от управляващото правителство. Заплахата автоматично се приема за екзистенциална, а отговорът е максимално тежък и брутален.
Сега се наблюдава същото. Макар израелското общество да е силно разделено, в перманентна политическа криза от няколко години, това не повлиява по никакъв начин на способността да се мобилизират необходимите ресурси и да се водят две паралелни кампании.
Досега се е смятало, че страната трудно може да води високоинтензивна война за продължителен период от време и по тази причина винаги се е разчитало на скоростни операции и превантивни удари, които да водят до бързи и категорични победи.
Доказателство е 34-дневният конфликт в Ливан срещу Хизбула от 2006 г., в чийто край армията и обществото се оказват крайно изтощени.
От тогава са взети поуки, Израел в момента води уверено най-дългата война в историята си, политическото и военното ръководство се чувстват в позиция на силата, макар и да са поставени под сериозен вътрешен и международен натиск. Но това няма как да продължи вечно и въпросът е дали знаят къде е границата им.
- Силата на Хизбула и Иран
Тази граница може да се появи именно в Ливан. Неслучайно сухопътната операция срещу Хизбула е доста предпазлива и ограничена - там лесно може да се затъне в скъпоструващ и кървав асиметричен конфликт.
Все пак немалко митове за неуязвимостта на Хизбула бяха разбити, след като дълги години организацията трупаше опит в сирийската гражданска война и сама по себе си се превърна в регионален фактор. Само че в рамките на броени седмици Израел проведе операцията с бомбите-пейджъри и ликвидира голяма част от ръководството на организацията, включително дългогодишния ѝ лидер Хасан Насрала.
На този фон Иран сякаш не желае или не може да окаже достатъчно подкрепа на прокси съюзниците си. Лидери на Хамас и Хизбула са системно ликвидирани, Израел нахлу в Ивицата Газа и Ливан, нанася въздушни удари в Сирия и Йемен, даже порази иранското посолство в Дамаск, убивайки високопоставен генерал от Революционната гвардия.
На този фон няма нито един един загинал израелски политик или високопоставен военен, а двете нападения с балистични ракети показаха възможности, но не и кой знае какви резултати.
Въпреки всичко вероятността за мащабна война остава. Така както Израел счита нападенията срещу себе си за екзистенциална заплаха, по същия начин режимът в Техеран може да се почувства застрашен, виждайки разпад на своите първи линии на отбрана/атака в лицето на Хамас и Хизбула.
- Арабските държави няма да участват в регионална война
Монархиите в Персийския залив, Египет и Йордания винаги са имали специално отношение към палестинската кауза, но през последната година дадоха ясно да се разбере, че за тях Хамас и Иран са по-голямата заплаха, отколкото е Израел.
Доказателство е, че нито едно от Авраамовите споразумения не беше суспендирано. Въпрос на време е да бъдат продължени преговорите за нормализиране на отношенията между Саудитска Арабия и други арабски държави с Израел.
Това не означава, че те биха се включили във война с Иран, най-малкото защото всяка от тях има своите значителни шиитски малцинства. Всяко участие на държави от Персийския залив в конфликт с режима на аятоласите вероятно ще бъде ограничено до мълчалива подкрепа чрез споделяне на разузнавателна информация и одобрения за използване на въздушни пространства.
- Големият губещ са палестинците
Както винаги, палестинският народ ще отнесе най-големите негативи, докато фокусът все повече се измества от палестинската кауза към по-широкия конфликт с Иран.
Никой все още не знае как и по какъв начин ще бъде възстановена превърната в руини Ивица Газа, нито по какъв начин ще се осъществява управлението там след края на конфликта. Вече е абсолютно нереално връщането към позиции от 1948 г.,1967 г., процесът от Осло или дори нелепото предложение на Доналд Тръмп за палестинска държава от 2020 г.
Ситуацията на терен вече е коренно различна, след като дълги години радикализмът на Хамас бе погрешно припознат за легитимна въоръжена борба.
Това логично кулминира в касапницата от 7 октомври 2023 г., провокирана в немалка степен и от действията през годините на различните правителства с Бенямин Нетаняху начело, които подкрепяха строежа на десетки нови незаконни израелски селища на Западния бряг.
Реалността е, че каквато и да е потенциална бъдеща палестинска държава може да се случи вече само и единствено след намирането на формула за разбирателство между Израел и арабските страни. Те са единствените, които могат да гарантират нещо на палестинците.
Проблемът е, че не е останало много, което да може да бъде гарантирано.
