Сценичните изкуства в България имат хиляди проблеми и размерът на бюджета им е най-дребният сред тях.
Не го казвам, защото мисля, че парите не са важни или от садизъм към хората в театъра. На мнение съм, че културата не е аксесоар, а инвестиция в бъдещето и като такова има нужда от реципрочни на развитието си средства.
Съгласна съм с есенцията на казаното от Христо Мутафчиев след новината, че 37 милиона лева за сценичните изкуства ще бъдат отрязани. Липсата на пари им връзва ръцете. Ниските заплати отблъскват хората от българската сцена.
Това са всеизвестни факти с тежест на природен закон - не може да се оспорят.
Не вярвам обаче, че хазната на културата е най-солидната пречка пред процъфтяването на театъра, фестивалите, читалищата и библиотеките.
Какво ще рече това? Че ако Министерството на културата вдигне мизата и цифрите тръгнат нагоре, проблемите на изкуството у нас ще са перманентно решени?
Хайде да не си правим подобни илюзии.
Първо на първо, похватът за подялба на отпуснатите от министерството финанси си имат предистория, която хвърля съмнения за авантюри с усвоените пари.
През 2011 г. се взе решение културните институции да преминат от фиксиран бюджет към делегиран, което означава, че вместо да спрат на една и съща обща сума за култура, финансите за изкуствата всяка година отиват в различно съотношение за конкретни проекти или реформи.
По-оскъден бюджет след 2011 г. за театралите и останалите носители на културния живот у нас, означава по-малко реализирани инициативи.
Но откакто се заработи по делегирани бюджети, като че ли цялостната стратегия за изкуство започна да куца. В голямата си част културата заживя от проект на проект, без да е съвсем ясно каква е крайната дестинация в това наливане на пари.
Отделно между дейците се заговори, че подобни на много други обществени поръчки, инвестициите за култура функционират при съмнително гъвкави критерии.
Няма да забравя как през 2013 г. продуцентската компания "Пайнер" спечели финансиране по проект за конкурентоспособност. Покрили са хората изискванията, защо да не бъдат финансирани?
От години се носи усещането, че нещо в системата за разпределяне на средства трябва да бъде пренаредено из основи, за да се тушира усещането, че някой някъде просто прибира едни пари, след което оставя мимолетна следа, изчерпана с един фестивал или постановка със срок на годност от един сезон.
Никое от тези подозрения няма да се прекърши с уголемяването на бюджета.
Проблем ще си остане и че сценичното изкуство от последните години не може да заговори на един и същ език с по-младото поколение. С каквито и пари да разполагат, ръководствата на театрите и читалищата продължават да са закостенели във вижданията си.
Постановките са основно на Чехов, Вазов и Гогол, а при фестивалите - там фолклорът отдавна надделява над всичко останало. Дали младото поколение се чувства "видяно" на тези културни събития?
Не мисля. А лошото е, че ако скоро не напипат пулса на Gen Z и не спрат да говорят предимно на еднотипна публика, сценичните изкуства са пътник.
Колкото и да повтарят, че парите никога не стигат, истината е, че осезаемото предизвикателство пред културните мениджъри е да намерят как да развълнуват младежите. Да уцелят историите, които ги интересуват, и каналите, по които да ги рекламират, защото това им е работата.
От съществено значение е и за поколението под 30 години, което в масовата си част съди за хората само по външния вид, да се припознае в изкуството и да се възпитава към емпатия и към мечти, които не включват славата на всяка цена.
Това няма как да стане без истории, които не съответстват на техните преживявания и на реалността, в която живеем сега.
Не може да си говорим за инвестиране в духа на хората, когато постановките на сцена продължават да си дъвчат миналото.
Така че колкото и да сочат дежурния виновник за всичките си терзания - парите, истината е, че пред артистите в България стоят по-значими трудности за преодоляване, които да превърнат културата от красива брошка, с която се хвалим само на празници в нещо, от което се нуждаем ежедневно.
