Добре дошли в най-розовите женски фантазии! Тук бръмчат цикади, мъх пълзи по стволовете на дърветата, залези хвърлят златистата си светлина върху водите на мочурищата, а красивите, мили и напомпани мъже чакат "подходящия момент" да правят секс за първи път с приятелката си.
Картинката е толкова поетична, девствена и ангелоподобна, че дори зловещо мистериозно убийство не може да я смачка. Тя е сякаш на отделен кинематографичен сървър за всички, които вярват в целомъдрената любов и принцовете от приказките.
Прибавете към това лъскавите Instagram филтри и фалшивият феминизъм и ще получите екранизацията на романа "Където пеят раците" на Дилия Оуенс.
Книгата, станала литературна сензация още с публикуването си през 2018 г., се сдоби с киноадаптация с по-плосък и идиотски сюжет от всички романи на Никълъс Спаркс взети заедно.
Историята започва през есента на 1969 г. в блатата на измисления залив Бъркли, Северна Каролина. Няколко момчета откриват мъртво тяло на мъж в калта и секунди по-късно разбират, че това е Чейс Андрюс (Харис Динкис) - наследник на едни от най-едрите риби в малкото градче.
Заподозрян номер едно за смъртта му е живеещата уединено край мочурищата Кая (Дейзи Едгар-Джоунс), защото е имала афера с покойника, а местните и без друго я приемат за петно в пейзажа, така че няма да страдат, ако отиде в затвора, дори и да е невинна.
Единственият, който може да спаси кожата на Кая, е адвокатът Том (Дейвид Стратърн), който вярва, че тя е жертва на общественото мнение, готово да ѝ препише образа на Чикатило, защото вижда нещо съмнително в това млада жена да живее сама и да предпочита компанията на ракообразните пред тази на мъжете.
В действителност обаче Кая невинаги е била сама. Тя е израснала в дом като на Хъкълбери Фин - пълен с пакости, деним гащеризони и един алкохолизиран баща за цвят, който трови живота на всички - бие ги, тормози ги и поединично ги гони от дома си, докато не остава само Кая. Накрая и бащата не издържа и без никаква очевидна причина вдига гълъбите и оставя малката си дъщеря да се справя сама.
След това тежко детство, от което Кая излиза без нито една емоционална травма и запазила автентичната си неопетненост, времевата линия рязко се прехвърля в тийнейджърските години на момичето, когато среща Тейт (Тейлър Джон Смит) - момчето, което я учи да чете, да пише и да се целува насред торнадо от есенни листа.
Тейт е типичният мъжки герой, от който празноглавите романтични филми като "Където пеят раците" имат нужда - той е напълно безхарактерен. Ако момичето харесва снежните гъски, и той ще харесва снежните гъски. Ако хобито на момичето е да събира пера, и той ще събира пера, и т.н.
Антипод на Тейт в това отношение е Чейс - следващото момче, с което вече по-зрялата Кая върти любовна връзка под носа на най-големите клюкари в залива Бъркли. Той пие бира, арогантен е и бърза да ѝ свали дрехите, което по правилата на романтичните филми означава, че нещо фундаментално не му е наред.
Ако ви се струва, че тази концепция е като излязла от песен на Тейлър Суифт, то е защото режисьорът Оливия Нюман и сценаристът Луси Алибар са инвестирали в сцени, които ще са убедителни само пред момичетата в пубертета.
Демонстрира се, че наистина съществува перфектният мъж, и тук разбирайте - мъжът-пластелин, който ще се аклиматизира към нуждите и фантазиите на жената до себе си, без да се оплаква. Показва се, че по цял ден може да събирате мидички с гаджето и да се целувате и пак да твърдите, че го "познавате като никой друг".
Как обаче двамата са се опознали на дълбоко ниво, така и не става ясно, защото Кая и с Тейт, и с Чейс говори само за мочурището.
Най-големият фарс обаче е, че филмът се развива през 50-те и 60-те години в Америка, които не са минали без социални и политически събития, достигнали до обикновените хора, особено в Юга, но въпреки това отшелничеството на Кая сред идеалистичните пейзажи на провинциалните райони е грандиозният проблем за местната общност.
Статусът ѝ на аутсайдер също не е вплетен рационално в историята.
Освен че си брои стотинките (въпреки че притежава собствена моторна лодка и добре обзаведена къща), в характера на Кая не е вложено нищо извънредно, което драматично да я различава от останалите. Било то раса, семейна обремененост, пречупена психика заради тормоза, който е виждала...
Красотата на Дейзи Едгар-Джоунс с нейните очи като на сърна също не помага в създаването на логична дистанция между героинята ѝ и другите. Затова трябва да се приеме, че Кая просто е такава - сирачето, преди да стане принцеса, поглеждаща стоично несгодите, брилянтна и красива, невинна през цялото време и нещо средно между изкупителна жертва и супергерой.
Дейзи Едгар-Джоунс обаче е късметлийката във филма, защото играе образа с най-големия обхват от характеристики. Останалите персонажи са разделени на категорично добри и категорично зли и не притежават повече от три отличителни черти.
Пълното впечатление на "Където пеят раците" е, че Оливия Нюман и Луси Алибар са създали двучасова приказка от типа "Снежанка и седемте джуджета", в която сексът е заклеймен, хубавите и лошите неща се случват като на магия, а героинята съумява да опази чистосърдечността си при все че са я тъпчели като килимче.
Не е трудно да се види, че с адаптацията екипът се опитва да припомни носталгията на американския юг, където бедността е романтична. Но с отричането на расовите и социални проблеми и представянето на системното насилие като временна пречка пред голямата любов, "Където пеят раците" напомня на евтините булевардни романи, а не на стойностна история, с която заслужава да си загубите времето.
Премиерата на "Където пеят раците" е на 19 август в кината.
