Родолюбието е странна работа. Дреме уж заспало някъде там и от време на време удря по неподозирани начини.
Този богърт може да се превъплъти в болезнена носталгия по тополите пред блока, когато сме зад граница, като порив за разделно събиране на домашния боклук като част от една будна гражданска съвет или като убеденост, че татуировка на Христо Ботев в реален ръст трябва да украсява всяко уважаващо себе си патриотично тяло.
Българите сме си родолюбци по сърце. Заради, знаете, красотата на Седемте рилски езера, делото на Паисий Хилендарски, черноморските плажове преди да ги застроят, българския буквар и пр.
И докато експертизата ни в шумния, бутафорен патриотизъм е сериозна, то тихото, зряло, вградено във възпитанието и културата национално самочувствие не вирее по българските високи сини планини, реки и златни долини. И никъде липсата му не е толкова видима, колкото в отношението към сънародниците ни зад граница, митичните "българи в чужбина".
Когато баба ми говори за внука на леля Ваня, който живее в Германия, тонът ѝ издава едно възхищение и признание на неговите достойнства, все едно човекът е станал минимум кмет на Берлин или шеф на Меркел. Всъщност, Тони на леля Ваня работи като бачкер по строителни обекти, просто го прави през няколко държави разстояние.
За баба ми собствените ѝ деца и внуци, които останаха в България, никога няма да са толкова успели, колкото децата и внуците на приятелките ѝ, които емигрираха към приказната Нарния на запад от Враца и на север от Видин. И няма никакво значение дали взимаме повече пари или стоим по-високо в обществото. Няма значение дали ние сме лекари и журналисти, а те - шофьори на камиони и разносвачи на пица. Те са в чужбина и това е всичко.
"The grass is always greener on the other side", знаете.
Все пак, баба ми е на 85 години и асоциациите ѝ с "чужбина" са плод на живота ѝ тук и живота ѝ зад граница. Както и на сравнение между нейната пенсия и тази на леля Ваня в Германия. Същото страхопочитание и възхита обаче могат да се видят и при далеч по-млади и неопорочени от богат житейски опит хора.
Любимо ми е, когато си заидва някой приятел от Щатите (говорим за предковидово време, разбира се) и изведнъж всички рязко отменят всичките си уговорки и ангажименти, за да се вместят в неговия график. Все пак, Сашето си е дошъл за две седмици и животът тук трябва да спре, за да може приятелите му да го видят, когато на него му е най-удобно.
Още повече се радвам, когато въпросният приятел дойде с американско гадже и компания от двайсет човека започне да кълчи език на английски, за да ѝ стане ясно на американката, че ние тука не сме смотани и английския го знаеме. И че възпитанието изисква да не остава тя в неведение за какво си говорим.
Естествено, ние ще я заведем до Рилския манастир да види що е то манастир и що е то природа, понеже те в Колорадо планини си нямат, но по пътя в колата ще говорим само на английски. За да не се изложим. Хващате ли парадокса? Патриотизъм - да. Национално самочувствие - не.
Понеже обаче сме балканци и във вените ни тече вряла кръв, силно любим или силно мразим. Затова на другия край на оста с възхищението към българите в чужбина, стои не по-малко валидния сочен хейт към тези "предатели". Те са "избягали", те са се "спасили", те "нямат право да гласуват", "какво ги интересува какво става тук".
Нали разбирате, те са страхливци, които са дръзнали да потърсят по-добър живот другаде. Ако бяхме в Game of Thrones, Церсей щеше да каже със зловещите си, красиви устни "treason" и за това престъпление щяха да стърчат глави на колове по градските стени. Думата "емигрант" у нас носи леко мръснишка конотация. Не чак като трибуквения ни знак за идентичност, с който красим туристическите дестинации в чужбината, но нещо като "хламидия".
Някъде по средата между тези две разбирания за митичното същество "българин в чужбина", стои рядко срещаното виждане, че допреди година и нещо живеехме в свят с отворени граници. Че търсенето на по-добри условия за живот е изконно човешко право. Също както лошия музикален вкус. Впрочем, също както и простотията. И както поддаването под напора на носталгията, ако ще и то да се осъществява през слушането на деветдесетарска чалга.
Издигането на живота зад граница в култ говори за дълбока комплексарщина и ако сте мислели, че всички българи "отвъд" слушат Мусоргски докато закусват собственоръчно заквасено кисело мляко с мед във високи чаши от полски кристал, толкова по-зле за вас, пичове. Толкова по-дисоциирано от реалността живеете.
Защото когато си на другия край на света, откъснат от всичко познато и любимо, понякога предпочиташ да изслушаш "Облаче ле бяло" и "Кога зашумят шумите", дори да са изпълнени от Слави Трифонов. А понякога просто си слушаш мазна чалга, ръфаш си салам, гласуваш си за когото си искаш и си си прост.
И това също е изконно човешко право.
