Живеем миг за миг, секунда за секунда. Оплетени сме със салфетки, силикон и ланци. Искаме да ни оценяват достойно, но никак не се намираме с достойнството си.
Искаме да открием жената на живота си, но линеем из чалга клубове. Искаме да получаваме високи заплати, но не знаем къде се намира библиотеката. Когато някак получим високата заплата, изхарчваме я по своя си начин: да натрупаме моментни изживявания с краткотрайна годност.
Ние сме консуматори, потребители, баркод
Търсим мехлем за душата и се отбиваме в мола или фитнес центъра. През цялото си студентско съществуване не разбрахме как се гледа театър и как се поръчва книга в библиотеката. Виждаме "Александър Невски" само от прозореца на маршрутката. Вземаме изпитите си благодарение на уикипедия, на късмет, с подсказване, преписване и предлагане на услуги.
Разбира се, с известни изключения!
Започнахме да остаряваме още докато сме студенти. По броя на депресиите изглеждаме съкрушителни. Отвикнахме да разговаряме, да откриваме нещо ново всеки ден. Свикнахме да бъдем ограничени, загубихме приключенските си души. Не познаваме съседите в общежитието.
Мълчим в асансьорите и гледаме в стените. Не отваряме вратата на дамата с препълнените куфари и не благодарим за отворената врата. Заключихме се в хладилника, в етикета на опаковката. Концентрирахме се в документи, сметки и олекване. Но какво олекване само!
Не живеем, а живуркаме
Съкратихме мечтите си във фитнес и кол-центрове, в партита с евтин алкохол, в мутренски епопеи, в молове, в младежки обмени. Превърнахме се в нищожества, които се ограничават от прагматизъм. Не спорим за идеи, а за пари. Не плануваме революции, а финансови проекти. Не водим дискусии с думи, не водим дискусии и с юмруци. Толкова сме жалки и безответни. Толкова страхливи. Толкова затворени.
Нямаме за какво да се борим. Нямаме за какво да живеем. Живи ли сме!?
Разбира се, с известни изключения! Говорим за титаните от едно време, но не можем да стъпим на техните рамене. Страх ни е да не паднем отвисоко. Когато страдат нашите родители, баби, дядовци, когато правителствата крадат, когато политици се слагат на мутри, когато бедността расте, когато не направиха нищо за образованието и бъдещето ни, просто си зарихме главите в пясъка с надеждата бурята да отмине и ние пак да сме добре.
Да остане нещо за пиене, нещо за хапване и нещо за чукане. Какво пък толкоз, ще живеем и с буркани, ще живеем и на кредит. Свикнали сме да се измъкваме. Това е единственото ни достойнство. Качеството на мекотелите.
Научихме се да съществуваме на минимум, на минимум рискове, на минимум изисквания, на минимум тишина.
Оценяваме човека според банковата сметка, според големината на джантите, според фасадата на къщата, според кубиците силикон. И всичко това научихме безпрепятствено в Студентски град, в нощната дискотека, в местната кръчма, от телевизора, от вестниците, от приятели.
Научихте ни всички да следваме една култура, от която се срамувате. Позволихте ни да бъдем това, което вие никога не успяхте да бъдете и сгрешихте, защото всяка крайност носи унищожителна вреда.
Говорите ни за Ботев, за Левски, само по празници. Отбелязваме ги празнично във Фейсбук. Решихме, че е достатъчно. Колкото е достатъчно признанието на другиго, когато знаеш, че си недостоен. Да бъдеш като Ботев. Да бъдеш като Левски. Да бъдеш буен огън от размисли и действия, преминал сумати препятствия за своя идеал.
Вечно ги търсим, вечно ги чакаме и Ботев, и Левски, и никак не намираме пътя да бъдем поне малко като Ботев и като Левски.
Докога така? Докога?
Отвреме навреме искрено съжаляваме, че сме това, което сме. Че сме заринати с лайна, че сме зацапали цялата работа. Че сме продукт на печелбарския фундаментализъм. Някакви капачета. Натиснеш ги и ще изпукат.
Че нямаме бъдеще. Че нямаме идентичност. Кога ще се научим да бъдем заедно? Да бъдем солидарни, да бъдем луди за живот, за разговори, за идеи, за пътувания, за спасение? Кога ще се научим да бъдем същински звездни паяци със синкава светлина на сърцевината?
Гъбите никнат в тор, нали знаете.
Вярна си е статията. Много сте ми забавни тия, дето хленчите, че само някой хранел парламента, обществото, икономиката или произволно друго нещо, но решения не давал. Иронично точно за това става дума в статията. Седим пред монитора и чакаме наготово някой да ни обясни какво трябва да правим, по възможност без да ползва сложни думи. Като не харесваш нещо - ти да си направел по-добро, не само да си давал мнение! Глупости. Всеки текст или мнение ли трябва да дава отговори? По-важно е да си задаваме въпроси - от там тръгва размисъла и следват решенията. Който му е ветровито между ушите не чете докрай статията, псува автора, обвинява го, че е депресиран и да ходи да се лекува, но аргумент не може сглоби. Какви статии ви се четат тогава? Кой цвят е на мода и кой пръднал в биг брадър? Все текстове с конкретни решения е отговори ше са това...
какао, иди на кафенце и гюбек с другите уинъри и не се затормозявай с четене.
какао Не по малко жалко е и когато някой е решил, че се откроява с нещо, а другите са лузъри. То и свинята си е щастлива в своята тиня. Да се извинява ли автора, че ти причинява дискомфорт като ти я посочва?
не знам защо се сещате баш за Карлин, ама ако сте му фенове, чуйте Doug Stanhope как здраво ги нарежда
Момичето с червената ризка отляво на снимката - моята физиономия, когато съм около чалгарчета Иначе статията не можах да я прочета. Просто след първия абзац, тинята ми дойде в повече на фона на слънчевата неделна сутрин.
По едно масенце вечер на спокойничко и ше почнете да забелязвате много неща... Елицо, ти ясно, че си чукча писател, ама прочети коментар 17 да се не повтарям.
Тя музиката не е причинител, а показател. Освен това има къде къде по-сложна и по-пространна музика от класическата, но в статията става дума за други работи. Чалгарите и веселите и красиви хора, обаче, се обидиха на стил и мироглед.
Ох тази статия чесно казано - прочетох я със зор до последния абзац ... Не е много добре, когато слагаш всички под общ знаменател. И чесно казано - само не разбрах автора какво има против фитнесите
asdfsd, ако човек се забие само в класиката, носи се като пеперуда по всички постановки, балети, изложби и прочее "ивенти" пак ше си е толко ограничен колкото чалгаря. Познавам такива хора, имат много високо мнение за себе си, но оригинална мисъл не. Просто капаците им са друг цвят. Пак казвам - идеята на статията е друга, но явно много обидчиви хора има тука на мироглед и самите те си мислят, че знаят всичко как работи на тоя свят. А ако някой тръгне да ти разправя кои били един или двата по-по-най жанрове и да вири нос, разрешавам ти да му се изхрачиш в лицето.