Отново време за протести. Отново флагмани са младите хора. Тези, които все още не са обработени от статуквото. Тези, които все още не са подвластни на страховете си.
"Те, младите, са безразсъдни, смели, вярват в химери..." Това са оправданията на немладите, независимо от възрастта им. Оправданията за страховете, които мотивират(или демотивират) и направляват действията или бездействията им.
Поради това, млади хора, не слушайте доводите как нещо няма да стане, а се съсредоточете върху това как ще стане и какво е нужно да се стори, за да стане.
Да! Участвала съм в двата протеста от близката ни история. Протести, които прераснаха в революции. Предполагам, че пътят и на този е сходен. Тогава аз бях млада и ентусиазирана. Ентусиазмът беше водещият ми мотив. С огромни надежди за промяна и нов живот се вляхме в редиците на СДС.
Съюзът започна като движение. Знаехме, че няма да се преобразува в партия. Събирахме се по места, обсъждахме, работехме. И вярвахме.
Живеех в малък провинциален град, близо до столицата. Дойде момент обаче, в който усетих, че нещата отиват накъм партия. И през 1998 г. се случи - СДС се регистрира като партия. Не бях въодушевена от това развитие, но за общата идея влязох в кюпа. Станах партиен член.
Постепенно за лидери в градската ни организация се натаманиха едни личности, които задърпаха чергата към себе си.П одредиха се на службици и наченаха да се изживяват за важни и влиятелни. Посредствени хора, заели някакви важни провинциални служби.
Работехме. Като партия. Но вече действията и идеите на мен, ентусиаста, се канализираха по начин, който не беше в унисон с първоначалните ми надежди и стремежи. Посредствеността в партията се изяви с пораснало самочувствие и самоувереност за безнаказаност и всевластност.
Започна да натежава бюрокрацията. Имаше достатъчно хляб и за корупцията. Старото статукво, срещу което се борехме, затържествува в новото време. Отказах да съм част от това.
Същото в годините се случи и с КТ "Подкрепа". В началото много ентусиазъм, много надежди и много работа. Там правдата - така както я разбирах, се задържа по-дълго. Става дума за едно предприятие с над 2000 служители. Държахме се, участвахме активно в преговорите и думата ни се чуваше.
Имаше период от няколко години, в който не превеждахме членски внос на федерацията и съответно не разчитахме на нея за каквото и да било. Справяхме се сами. Не ни изключиха като секция. Трябвахме им. За калабалък (за да има право един синдикат да участва в тристранката, трябва да има съответен брой членове - бел.р.).
Но и там постепенно за лидери се настаниха полуграмотни и егоцентрични люде. Работата взе да се затлачва. Намесиха се бизнес интереси и комунизмът се върна и в нашата "Подкрепа". С годините посредствеността и простотията давеха всеки опит за синдикализъм и човещина. Напуснах синдиката - и ми олекна, когато го сторих.
... Тези дни някъде в социалната мрежа прочетох, че хората над 40 години не вярват в промяната. Така е! Трудно ни е да повярваме. И аз съм в тая категория, но си падам бавноразвиваща се, та имам надежда, че постоянството и трезвата мисъл ще ни извадят от блатото. Както вярвах през 1991-а,както вярвах през 1997-а.
Не ми се иска, млади хора, и сега да ни подлъжат. Тези немладите, страхливите ще се опитат отново да ни разединят, да ни купят... и... отново в блатото. На топличко.
Целта на всички протестиращи е една - смяна на статуквото. Бъдете заедно! Подкрепяйте се. Не се продавайте!
Нека при всяка дилема над главите ви да виси като дамоклев меч въпросът: "Кое е по-добро за държавата?" Поглеждайки назад в историята, великите държавници сме ги убивали овреме. Нека сега, ако ги открием, да си ги пазим. И да ги подкрепяме. И да им помагаме.
И нека помним шопския постулат: "Нема начин да нема начин!"
