Шест отделни истории, случващи се в шест таксиметрови автомобила в рамките на едно софийско денонощие.
Това е основата на сюжета на новия български филм "Посоки" на режисьора Стефан Командарев - създателят на успешните "Съдилището" и "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде".
Основните герои в "Посоки" са таксиметровите шофьори - хората, които ежедневно наблюдават какво се случва в нашето общество. Партнират им техните клиенти - представители на различни обществени слоеве в България, всеки със своите радости и проблеми.
Първият голям успех за филма идва още в началото на 2017 г., когато "Посоки" попада в официалната селекция в категория "Особен поглед" на Международния филмов фестивал в Кан. Премиерата на филма е на 26 май т.г. във френския град, а след първата прожекция зрителите възнаграждават екипа с няколкоминутни аплодисменти.
Сега "Посоки" е поел и към българските кина. Премиерата му у нас е на 26 януари.
KIA са спонсор на филма, а неговият режисьорът Стефан Командарев седна зад волана на най-мощния и луксозен автомобил на марката – KIA Stinger. Webcafe.bg и Драгомир Симеонов се "качиха на стоп" при режисьора, докато той изпробваше автомобила из улиците на София.
Командарев разказа за своите лични посоки, впечатленията си от Кан и надеждите си за България и българското кино.
Здравей, Стефане, къде те намирам? Шофираш ли в момента?
Здрасти, Драго! Шофирам един космически кораб направо.
Сега се возиш в най-мощния и луксозен автомобил на KIA – Stinger, нали?
Да, уникално е. Аз по принцип карам KIA Sportage, но това нещо... Просто усещaнето вътре е е невероятно - като удобства, като комфорт. Прекрасна е. Великолепна кола.
Каква е посоката?
Посоката е да опитам да усетя страстта на тази кола. Иначе основната посока е към излизането на нашия филм „Посоки” по кината на 26 януари, защото българската публика ни е най-важна.
„Посоки“ всъщност тръгна от Кан. Кажи ми какво беше усещането да представиш успешно филма на точно този фестивал?
Усещането беше невероятно, България се завърна на голямата карта на световното кино. Беше невероятно, че след 29 години имахме филм в официална селекция. Публиката го прие по начин, който нито един от нас не беше очаквал. Обикновено след официалната прожекция има кратки ръкопляскания. След нашия филм всички в залата се изправиха, обърнаха се към нас и ни ръкопляскаха около 7-8 минути. Стефан Денолюбов засне това в едно изключително ценно за нас клипче.
След това „Посоки“ мина през доста други фестивали, вече има и награди. Продължава ли този фестивален живот?
До момента спечелихме около 15 награди. Фестивали са изключително много, между които три са от категория „А“. Това само по себе си е прецедент. Но имахме и други срещи. Филмът вече излезе по кината във Франция, в Испания, в Португалия и в Италия и то с много силна критика. Статиите в специализираната преса, посветени на нашия филм, бяха страхотни. Имахме много добра посещаемост и от страна на зрителите. Фестивалите са си фестивали, но публиката също е нещо изключително важно.
Къде предстои да бъде показан още?
Филмът вече е продаден в 15 държави. След като излезе в България излиза в Германия, страните от Бенелюкс, Полша, Естония, Гърция и нещо, което звучи най-предизвикателно и стряскащо - излиза по киносалоните в Китай.
Стряска ли те това, че на 26 януари филмът тръгва и по кината в България? Тук публиката традиционно е малко по-особена. Защо хората да отидат да го гледат?
Защото тези хора ще се смеят, на моменти ще им бъде тъжно, но ще се докоснат до едни истински, реални истории. Ние вече имахме вече една важна тестова прожекция. Във филма се разказва за шест истории, които се случват с шестима таксиметрови шофьори в една нощ в София. Заради това избрахме да направим първата прожекция пред 200 таксиметрови шофьори в кино „Одеон“.
Първо, беше уникално да видиш самата гледка - цяло кино, пълно с таксиметрови шофьори. Второ, това беше основният тест, за да видим дали нещата са станали истински. След филма очите на тези хора грееха! Филмът им хареса адски много, хвана ги, докосна ги. Мислех, че след прожекцията ще кажем по нещо в рамките на 2-3 минути. Но не бях прав – тези хора задаваха въпроси, споделяха впечатления и емоции цели 55 минути. И така – страхотен оптимист съм след този първи тест пред нормална публика, която не съставена от специалисти, критици и т.н., а именно от таксиметрови шофьори, защото това е техният живот.
Кои са твоите посоки?
Преди доста години избрах да бъда от оптимистите, тоест да остана тук (бел.ред. В България). Тук е и семейството, тук са и децата ми. Именно двете ми деца са основният ми мотив да направя този филм. Моята посока са близките ми хора, семейството, от което тръгва понятието за родина, общество и т.н. Да им предам важните, базови чувства – морални ценности, кое е добро, кое е зло, кое е правилно. Защото всички проблеми, които имаме тук в България – икономически, финансови, организационни, могат лесно да се оправят. Основната посока е да не губим тези базови, морални ценности, защото това е нещо, което много трудно може да се възстанови. Така че моята посока е да се опитам да предам тези неща на моите две деца.
За първи път снимаш и дъщеря си. Какво беше усещането? Трудно ли е?
Ако трябва да бъда откровен, я снимах, защото това беше най-лесният вариант за мен. Имаше и елемент на мързел в цялата работа. Тя трябваше да играе дъщеря на Зуека, който я кара на училище. Близка е със Зузу, той е наш много близък семеен приятел, освен това е наш кум и нейн кръстник. Всъщност тя трябваше да води с него същите диалози, които води с мен в моята KIA Sportage. A именно: „Имаш ли тест днес?“, „Научи ли си по математика?“, а тя да ме моли да я пусна на лагер в Австрия и т.н. Тоест не беше сложно, защото тя трябваше да играе себе си. Получи се страхотно, въпреки че беше най-тежкия снимачен ден - имаше много сериозен трафик, беше денят преди втория кръг на президентските избори, трябваше да спрем снимките за 3 часа, за да внесат бюлетините в училището... Имаше доста предизвикателства, но тя се справи страхотно. Не я насърчавам да става актриса или нещо от този род, пази Боже. Просто беше един интересен опит за нея.
„Посоки“ е твой много личен филм. Има ли обаче твоя история, преживяна от теб или от твой близък, която да е вътре във филма?
Изобщо идеята за този филм е лично моя. Една нощ се прибирах с такси, а шофьорът на таксито беше учен - физик, който през деня работеше в БАН, а вечер караше такси. Той пръв ми разказа вица за оптимистите, който намери място във филма. После ми каза, че софийските таксита са нещо много интересно, защото зад воланите им има представители на всякакви професии. Хора, които през деня работят нещо за малко пари – или са учители, или учени, или музиканти, а вечер карат таксита. Също и хора, които са загубили другата си работа. Реално се оказа, че в шофьорите на таксита и в техните клиенти могат да се видят различните лица на българското общество. От тук се появи идеята за този филм. Да направим нещо от типа на филм с много истории, които са свързани като пъзел помежду си. Нещо, което беше стара моя мечта. Така започна всичко.
Има ли история с таксиметров шофьор, за която да съжаляваш, че не е успяла да попадне в общия киноразказ?
Има много истории, които не успяхме да вмъкнем във филма. Заедно с другия сценарист Симеон Венциславов събрахме адски много истински истории. Една от тях е за музикантката, която плаща сметките си като посвирва на музикалния си инструмент, защото няма достатъчно пари да си плати. Това е истинска история, която не влезе във филма. Но имайте предвид, че всеки таксиметров шофьор може да ви разкаже адски много интересни и вълнуващи истории.
Следващият въпрос е колкото кинаджийски, толкова и общочовешки. Има ли шанс за ново сърце на България?
Да, има шанс, доколкото има хора (срещам ги непрекъснато), които правят тези малки всекидневни подвизи. Всеки на мястото, на което работи, с хората, които среща... Става дума за тези, които опитват да променят нещата по мъничко. Не вярвам в резките революции, вярвам в малките стъпки. Според мен ако всеки се опита да промени малко себе си и хората около себе си, малко по малко нещата могат да тръгнат в правилната посока и да се получат.
Приеми го и метафорично - колко коня ти стигат и от колко имаш нужда?
За един човек най-важните „коне“ са семейството. Аз основно имам нужда от моите четири „коня“. Вече загубих родителите си. В момента нашето семейство е от мен, жена ми и двете ни деца. Така че това са моите най-важни „коне“, в чиито очи се оглеждам, както се казва. Колкото и странно да звучи това сравнение с коне.
Какво пожелаваш на себе си, на зрителите и на самия филм, който пое собствения си път по пътищата вече на света и едва ли можеш да го управляваш оттук нататък?
На филма пожелавам да има добра съдба. Тръгна много силно и до момента нещата вървят много добре. Да среща добри очи. Да среща мислещи хора в киносалоните, които да отворят сърцата си към тези истински истории. На себе си пожелавам да правя по-добри филми. И най-важното - здраве и децата ми да станат добри хора.
В кръга на шегата, на филма пожелаваме лека, доходна и безаварийна. Всичко да е наред и повече хора да го гледат!
Да, ако искаме този филм наистина да предизвика някакъв дебат и да промени нещо, той трябва да има зрители.
